Мисля, че ако Опънхаймър беше имал възможност да получи добро образование, от него щеше да излезе някой Маринети или Хекел18. Той беше земен човек в привързаността си към неопровержимия факт и обладаваше прекрасна, макар и студена логика. „Трябва да ми покажеш“ — беше основното му правило за разглеждане на каквото и да било. Липсваше му и за една йота вяра. Това беше изтъкнал Морел. Липсата на вяра не бе позволила на Опънхаймър да сполучи в постигането на малката смърт в усмирителната риза.
Виждаш, читателю, че не всичко беше безнадеждно лошо в единочките. При наличието на три ума като нашите имаше много неща, с които да убиваме времето. Много вероятно е, че ние се запазвахме един друг от полудяване, макар и да трябва да призная, че Опънхаймър бе гнил пет години в единочка съвършено сам, преди да дойде Морел, и пак бе останал с разума си.
От друга страна, недей погрешно мисли, че животът в единочката беше една безумна оргия на блажено общуване и ободряващи психологични проучвания.
Ние изпитвахме много и ужасни болки. Надзирателите ни бяха зверове — подлеци, платени от теб, данъкоплатецо. Обстановката ни беше гадна. Храната беше отвратителна, еднообразна, не беше питателна. Само хора, които си го налагаха с волята, можеха да преживеят с такава малокалорична диета. Сигурен съм, че нашите премирани говеда, овце, свини в Университетското показно стопанство в Дейвис биха залинели и умрели, ако не получаваха по-научно изчислени дажби, отколкото ние.
Ние нямахме прочетни книги. Самото ни разговаряне с чукане беше нарушение на правилника. Светът, доколкото това засягаше нас, фактически не съществуваше. Беше по-скоро призрачен свят. Опънхаймър например не беше виждал автомобил или мотоциклет. Понякога се промъкваха новини, но неясни, отдавна изживени, недействителни. Опънхаймър ми каза, че научил за Руско-японската война чак две години след нейния край.
Ние бяхме живи погребани, живи мъртъвци. Единочките бяха нашия гроб, в който при случай си говорехме с почукването на кокалчетата, както духовете почукват на спиритичен сеанс.
Новини ли? Какви малки неща бяха новини за нас! Смяна на хлебарите — можехме да го познаем по хляба. Какво е накарало Джоунс Тестяното лице да вземе една седмица отпуска? Дали за почивка, или поради болест? Защо Уилсън, само след десет дни на нощна смяна, е бил преместен другаде? Кой е насинил окото на Смит? Ние разсъждавахме със седмици за такива дреболии като последната.
Някой затворник, наказан с един месец в единочка, беше събитие. И въпреки това не можеше да научим нищо от такъв преходен и често пъти тъп Дантес, който оставаше в нашата преизподня твърде късо време, за да се научи да говори с чукане, и се връщаше пак в широкия бял свят на живите.
И все пак не всичко беше толкова незначително дребно в нашето царство на сенките. Например аз научих Опънхаймър да играе шах. Помислете си — какво огромно постижение е да научиш един човек през тринадесет килии с почукване на пръсти; да го научиш да вижда шахматна дъска, да може да си представи всичките фигури, пионките и разположението, да знае различните ходове; и да го научиш на всичко това с такова съвършенство, че двамата с него можехме накрая само с една зрителна представа да играем шах чисто мисловно. На края ли казах? Да отдам още веднъж дължимото на великолепния ум на Опънхаймър: накрая той започна да ме побеждава в играта — той, който никога в живота си не беше виждал шахматна дъска!
Каква представа например за офицер можеше да възникне в ума му, когато аз изчуквах основния ни код за офицер? Напразно често му задавах точно този въпрос. Напразно той се мъчеше да ми опише с думи мисловният образ на нещо, което никога не беше виждал, но с което въпреки всичко беше способен да оперира по такъв майсторски начин, че да ме обърка безброй пъти в течение на една игра.
Мога само да размишлявам за такава проява на воля и дух и да заключа, както тъй често заключвам, че тъкмо те представляват действителността. Само духът е действителен. Плътта е фантасмагория и призрак. Питам ви как — повтарям, питам ви как може материята или плътта да играе шах на въображаема дъска с въображаеми фигури пред един вакуум от тринадесет килии, свързани само с чукане с кокалчетата на пръстите?
ГЛАВА 15
Някога съм бил Адам Странг, англичанин. Периодът, в който съм живял, доколкото мога да го определя, е бил някъде между 1550 1650 година и съм доживял, както ще видите, до преклонна възраст. Откакто Ед Морел ме научи как да стигам до малката смърт, винаги съм съжалявал, че не съм се занимавал по-сериозно с история. Тогава щях да мога да разпозная и сложа на място много неща, които не са ми ясни. При сегашното положение съм принуден да напипвам и да отгатвам пътя си към времето и мястото на предишните си съществувания.