— Трябва да си пуснеш дълга коса за брачния възел — предупреди ме Юнсан един ден със сянка на искрица в суровите си очи, по-закачлив и човечен, отколкото го бях някога виждал.
Но не е подобаващо една принцеса да вземе за съпруг прост моряк, а дори и претендент за древна кръв на Корьо, който няма власт, нито служба, нито някакви видими знаци на звание. И така бе оповестено с императорски постановления, че аз съм принц Корьо. После, след като изпочупиха костите и обезглавиха тогавашния губернатор на пет провинции, привърженик на Чон Монг Ю, мен ме провъзгласиха за управител на седем провинции на древния Корьо. В Чосон седем е магическо число. За да се попълни това число две провинции бяха взети от земите на още двама привърженици на Чон Монг Ю.
Боже, боже, прост моряк изпратен по пътя на мандарините с петстотин войници и свита зад гърба ми. Аз бях губернатор на седем провинции, където ме чакаше петдесетхилядна войска. Живот, смърт и изтезания — всичко зависеше от моята воля. Аз имах хазна и ковчежник, да не говорим вече за цял полк писари. Чакаха ме също и хиляда откупчици на данъци, които изстискваха последните петачета от отрудения народ.
Седемте провинции представляваха северната част. Отвъд лежеше сегашната Манджурия, но която ни беше известна като Хонду или „Червените глави“. Те бяха диви нашественици и понякога преминаваха Ялу21 на огромни пълчища и опустошаваха северния Чосон като скакалци. Говореше се, че се отдавали на човекоядство. Аз зная от опит, че бяха най-страшни бойци, които не признаваха поражение.
Тази година мина като вихрушка. Докато Юнсан и принцеса Ом довършваха в Кейджо развенчаването на Чон Монг Ю, аз се заех да си спечеля име. Разбира се, в действителност зад гърба ми действаше Хендрик Хамел, но аз обирах почестите. Чрез мен Хамел обучи нашите войници на бойно изкуство и тактика и показа на Червените глави какво значи стратегия. Боевете се водеха великолепно и макар това да отне цяла година, накрая на тази година настъпи мир на северната граница и нямаше останали живи Червени глави на нашия бряг на Ялу.
Не зная дали това нашествие на Червените глави е отбелязано в западната история, но ако е отбелязано то ще подскаже за кои времена пиша. Друг ключ: кога Хидейоши е бил шогун на Япония? По мое време аз чувах отзвуци от две нашествия едно поколение по-рано, проведени от Хидейоши до сърцето на Чосон от Фусан на юг чак до Пьонан на север. Същият този Хидейоши, който изпратил обратно в Чпония безброй бъчви с осмолени уши и носове на корейци, убити в сраженията. Аз говорех с много старци и стари жени, които бяха видели боевете и избягнали отрязването на ушите и носовете.
Но да се върна в Кейджо и при принцеса Ом. Боже, боже, това беше жена! Четиридесет години тя ми беше жена. Аз зная. Не се чу нито глас против нашата женитба. Чон Монг Ю, лишен от власт, в немилост, се свваше някъде на североизточния бряг. Юнсан беше пълен властител. Всяка вечер единичните огньове известяваха с пламъка си мира по цялата страна. Краката на императора се подгъваха още повече, очите бяха станали още по-мътни, благодарение на изобретателните хитрини на Юнсан. Принцеса Ом и аз бяхме постигнали желанието на нашите сърца. Ким беше началник на дворцовата стража. Хван Юн Джин, губернаторът, който ни беше сложил дъски на врата и беше ни бил, когато бяхме изхвърлени от морето, аз бях лишил от власт и бях му забранил завинаги да влиза зад стените на Кейджо.
О, стария Йоханес Маартенс! Дисциплината я набиват здраво в простия моряк и въпреки новото си величие, аз никога не можех да забравя, че ми е бил капитан в дните, когато търсехме нови западноиндийски острови със „Спарвер“. Според измислиците ми разказани навремето в императорския двор, той беше единствения свободен човек сред другарите ми. Останалите моряци, смятани за мои роби, не можеха да се надяват на каквато и да било служба при двора. Но Йоханес можеше да я получи. Старата лисица! Можех ли да се досетя за намерението му, когато ми се примоли да го направя губернатор на незначителната малка провинция Хонджу? Хонджу беше беден със стопанства и риболов. Данъците едва покриваха разходите на откупчиците и губернаторското звание не беше повече от празна почест. Тази местност всъщност бе гробище — свещено гробище, защото на планината Табонг в гробници и мавзолеи почиваха костите на древните крале на Сила. „По-добре губернатор на Хонджу, отколкото слуга на Адам Странг“ — си мислел той според мен; нито пък ми е дошло на ум, че нещо друго, а не страх от самотност го кара да вземе със себе си четирима от моряците.