— Хо-хо-хо! — ревял от смях Тостиг Лодброд, когато кучетата задърпали и замачкали стареца и мен, и вълчата кожа.
Но Лингорд успял да се изправи и спасил и мен, но вълчата кожа останала у кучетата.
Тостиг Лодброд допил медовината и ме загледал пред Лингорд, който знаел, че няма смисъл да търси милост там, където тя не е позната.
— Завързак! — рекъл Тостиг — Кълна се в Один, жените на северните дани за нищо не ги бива. Раждат джуджета, а не мъже. За какво става това нещо? От него никога не ще излезе мъж! Слушай Лингорд, отгледай го да стане чашник в Брунанбур. И поглеждай кучетата да не го излапат по погрешка като някоя мръвка, паднала от масата.
Не съм знаел женска грижа. Старият Лингорд бе бабата и кърмачката, а за детска стая са служили люшкащи се палуби и тропотът и блъскането на мъже в бой и буря. Господ знае как съм останал жив в невръстното детинство. Трябва да съм се родил железен в железен ден, защото останах жив и опровергах прокобата на Тостиг, че ще бъда джудже. Аз надраснах всички чаши и кани, и много скоро той не можеше наполовина да ме удави в своя кърчаг за медовина. Последното беше любимият му подвиг. Това бе недодяланият му хумор, смехория, която смяташе за изтънчена духовитост.
Първите ми спомени са за Тостиг Лодброговите остроноси кораби и бойците, и за залата за пиршества в Бурнанбур, когато корабите лежаха, изтегнати на брега на замръзналия фиорд. Защото мен ме направиха чашник и сред най-ранните ми възпоменания е моето шъпуркане с напълнения с вино череп на Гутлаф към седналия начело на масата Тостиг, който крещеше, вирнал глава към мертеците. Те бяха луди хора, от луди по-луди, но за мен, който не познавах друго, това беше обикновеният начин на живот. Те бяха хора, които лесно изпадаха в ярост и бързо се сражаваха. Мислите им бяха стръвни, така и яденето им беше стръвно, стръвно бе и пиенето им. И аз разтях и ставах като тях. Как иначе можех да порасна, щом поднасях питието на ревнали пияници и скалди22, които пееха за Хиали и за смелия Хогни, и за златото на Нифлунг, и как Гудрун отмъстила на Атли, като му дала да изяде сърцата на неговите деца и нейното, докато боят бушувал между пейките, късал завесите, плячкосвани от южните брегове, и отрупвал масата на пиршеството с пресни трупове.
О, аз също изпадах в гняв, добре обучен на това в такова училище. Бях само на осем години, когато се озъбих при едно пиене на мъжете от Брунанбур и ютите, дошли като приятели с ярла23 Агард с три негови дълги кораба. Аз стоях до рамото на Тостиг Лодброг и държах черепа на Гутлаф, от който дигаше пара и смърдеше горещо вино с билки. И чаках, докато Тостиг свърши да беснее против северните дани. Но той все беснееше и аз все чаках, докато той съвсем подлудя и започна да сквернослови против северноданските жени и тогава избухнах в сляпа ярост, причарня ми пред очите и го ударих с черепа на Гутлаф така, че го залях целия с вино, и виното го заслепи и обгори. А когато той се завъртя, заслепен, и ме затърси с огромните си лапи във въздуха, аз се мушках под тях и три пъти го мушнах отблизо в корема, бедрото и бута, понеже по-високо от това не можех да стигна огромната му снага.
И ярлът Агард изтегли меча си, а ютите му се присъединиха към него, когато се провикна:
— Мече! Мече! В името на Один, оставете го да се бие!
И там, под кънтящия от рев покрив на Брунанбур, бръщолевещия чашник от северните дани се сби с могъщия Лодброг. А когато с един удар зашеметен, с пресекнал дъх, бях запратен на половината дължина от огромната маса, като събарях с летящото си тяло чаши и кани, Лодборг кресна заповеднически:
— Вън да го няма! Хвърлете го на кучетата!
Но ярлът не пожела това да стане, потупа Лодброг по рамото и ме поиска като приятелски дар.
И когато ледът се очисти от фиорда, аз заминах на юг с корабите на ярла Агард. Направиха ме негов чашник и меченосец, а понеже нямах друго име, нарекоха ме Рагнар Лодброг. Страната на Агард беше съседна с фризите и беше печална, плоска страна на мъгли мочурища. При него останах три години, до смъртта му, винаги зад него било на лов за блатни вълци, било на пир в голямата зала, където Елгива, младата му съпруга, често седеше обкръжена от своите прислужнци. Аз ходи с Агард на един набег с корабите му, където сега трябва да е брегът на Франция, и там научих, че още по на юг има по-топли годишни времена и по-мек климат и жени.