Макар да не можеше да бъде напълно сигурен, Д’Агоста беше твърде уверен, че Барбо е наел пред три години Ръд, платил е неговите дългове, уредил му е ново лице и самоличност и го е държал като анонимен убиец, който да използва за изпълнение на престъпни поръчки. Държал го е в подчинение под заплахата, че ще навреди на семейството му. Цялата тази верига от доводи беше напълно логична.
Районният прокурор ги беше отхвърлил с едва прикрито презрение, наричайки ги конспиративна теория от предположения, спекулации и фантазии, без никакви доказани медицински факти и разумна причина.
След това Д’Агоста беше прекарал по-голямата част от ранната привечер в телефонни разговори с различни специалисти по ботаника и фармация в търсене на тези медицински факти. Бързо разбра обаче, че ще са нужни опити, анализи, слепи проучвания[45] и така нататък, и така нататък, преди да може да се направи някакъв извод.
Не можеше да няма начин да изкопае достатъчно доказателства, за да закове Барбо в кабинета си, докато Марго и Констънс си свършат работата.
Разумна причина. Кучи син. Някъде там навън трябва да има доказателство, което е пропуснал и което ще внуши, че Барбо е нечестен. Той стана от бюрото си разочарован. Беше девет часът и имаше нужда от малко чист въздух. Една разходка щеше да проясни главата му. Облече сакото си и стигна до вратата, загаси осветлението и тръгна надолу по коридора. След няколко крачки спря. Може би Пендъргаст би могъл да му подскаже идеи как да притисне Барбо? Не, агентът вероятно беше твърде слаб за подобен разговор.
Състоянието на Пендъргаст го изпълваше с гняв и болезнено чувство за безпомощност.
Както беше спрял в коридора, се сети, че документите по случая Марсала са в стаята до кабинета му. Трябваше да ги прегледа още веднъж, в случай че е пропуснал нещо. Влезе в празната стая, която използваха за складиране на излишната документация.
Запали лампите и започна да преглежда купчините папки, струпани на конферентната маса и покрай стените. Щеше да вземе всичко, свързано с Хауърд Ръд. Може би Барбо има някаква връзка с Гари, Индиана, която би могъл...
В този миг Д’Агоста застина. Търсещият му поглед се беше спрял на единственото кошче за боклук в стаята. В него имаше само едно нещо – смачкана опаковка от карамел от сладък корен.
Вездесъщият карамел на Слейд. По дяволите, какво е правил тук вътре?
Д’ Агоста си пое няколко пъти дълбоко дъх. Беше само опаковка от бонбон и да, Слейд имаше право да бъде тук и да преглежда тези документи. Не беше сигурен защо, но изведнъж полицейските му инстинкти се активизираха. Отново огледа наоколо, но този път по-внимателно. Кашоните с папки и кантонерките бяха подредени покрай стените. Папките бяха там, където си спомняше, че ги беше оставил. Вярно, че Слейд трябваше да го пита, но може би Англър не искаше Д’Агоста да знае. В края на краищата очевидно не си падаше по Пендъргаст, а Д’Агоста беше известен като приятел на агента.
Когато се наведе да вземе папките за случая Ръд, забеляза бял прах от мазилка по мокета. Мястото беше близо до стената, която разделяше неговия кабинет от празната стая. Д’Агоста се приближи и отмести кашоните. В стената близо до перваза беше пробита малка дупка. Той коленичи, за да я види отблизо, докато пръстът му се плъзгаше по нея. Диаметърът беше около половин милиметър. Пъхна в нея отворен кламер, за да я проучи, и установи, че не стига до края.
Погледът му се върна отново към праха от мазилка. Дупката беше пробита наскоро.
Опаковка от бонбон, наскоро пробит отвор... тези неща не бяха непременно свързани. Обаче тогава си спомни как Слейд беше архивирал на погрешно място информацията от полицията в Олбъни.
Дали наистина беше дошла от бюрото на Англър? А дали Слейд изобщо му я беше показал, преди да я пъхне на погрешно място?
Олбъни. Това беше другото нещо. Слейд не каза ли, че Англър е на гости при роднини в северната част на щата?
Той се затътри обратно към кабинета си и без да си прави труда да светва, въведе паролата си в компютъра и влезе в личните досиета на отдел „Убийства“. Намери досието на Питър Англър и започна да преглежда подробния списък с роднини, който всеки полицай от нюйоркската полиция беше задължен да поддържа. Ето го: адреса на сестра му – Марджъри Англър, улица „Роуън“ № 2007, Колони, Ню Йорк.
Взе телефона си и набра номера на екрана. Трябваше да звънне три пъти, преди някой да вдигне.
— Ало? – каза женски глас.
— Марджъри Англър? Казвам се Винсънт Д’Агоста. Лейтенант от Нюйоркската полиция. Там ли е лейтенант Англър?