— О, да – каза жената, затвори папката и премина на английски с акцент. – Господин Пендъргаст, очаквахме ви. Само минутка.
Тя вдигна слушалката на телефона и проведе кратък разговор. Минута по-късно вратата в стената зад нея се отвори след избръмчаването на зумера и се появиха още две сестри. Една от тях махна на Пендъргаст да се приближи. Той мина през вътрешната врата, следвайки двете жени надолу по хубав коридор, чиято външна стена бе заета от прозорци, през които нахлуваше яркото утринно слънце. Със своите тафтени пердета и алпийски снимки мястото изглеждаше светло и весело. Обаче решетките на прозорците бяха от усилена стомана, а под снежнобелите сестрински униформи се виждаха издутини от оръжия.
Към края на коридора жените спряха пред една затворена врата. Отключиха я, отстъпиха назад и с жест поканиха Пендъргаст да влезе.
Зад прага се простираше голямо и проветриво помещение – неговите прозорци също бяха отворени и защитени от стоманени решетки. От тях се откриваше гледка към красиво езеро далече под тях. В помещението имаше легло, писмена маса, лавица, пълна с книги на немски и английски, кресло и баня.
Зад масата в кръг от слънчева светлина седеше младеж на седемнайсет. Той старателно, дори усърдно преписваше нещо от една книга в дневник. Слънцето позлатяваше светлорусите му коси. Сиво-сините му очи се местеха от книгата върху дневника и обратно. Беше толкова задълбочен в заниманието си, че не беше чул влизането му. Пендъргаст безмълвно попиваше с очи патрицианските черти и стройната фигура.
Усещането му за умора се усили.
Младежът вдигна глава от своите занимания. За миг на лицето му се изписа неразбиране. После по него се разля усмивка.
— Татко! – извика той. – Каква изненада!
Пендъргаст си позволи да отговори на синовната прегръдка. Тя беше последвана от неловко мълчание.
— Кога мога да изляза оттук? – попита най-накрая Тристрам. – Мразя това място. – Той говореше странен ученически английски с германски акцент, омекотен с лека португалска нотка.
— Съжалявам, Тристрам, но мисля, че няма да е скоро.
Младежът се смръщи и започна да си играе с пръстена на средния пръст на лявата ръка – златен, инкрустиран с хубав звезден сапфир[25].
— Добре ли се отнасят с теб?
— Да, напълно. Храната е отлична. Всеки ден ходя на разходка в планината. Но те през цялото време се въртят около мен. Нямам приятели и е скучно. В училището „Мер Еглиз“ беше по-хубаво. Нека се върна там, татко!
— След известно време. – Пендъргаст замълча. – След като се погрижа за едни неща.
— Какви неща?
— Няма за какво да се притесняваш. Слушай, Тристрам, трябва да те питам нещо. Да ти се е случвало нещо необичайно, откакто се видяхме за последен път?
— Необичайно? – повтори Тристрам.
— Нещо необикновено. Може би някакви писма? Телефонни обаждания? Неочаквани посещения?
Когато чу това, Тристрам го изгледа с празен поглед. Поколеба се, после безмълвно поклати глава.
— Не.
Пендъргаст го гледаше внимателно.
— Лъжеш.
Тристрам не отговори и остана с поглед, вперен в земята.
Пендъргаст си пое дълбоко дъх.
— Не зная как да ти го кажа. Брат ти е мъртъв.
Тристрам трепна.
— Олбън? Мъртъв? – мина той на немски.
Пендъргаст кимна.
— Как?
— Беше убит.
В стаята стана много тихо. Шокиран, Тристрам стоеше втренчен в нищото, после погледът му отново потърси пода. Сълза се събра в ъгъла на окото и боязливо се търкулна по бузата му.
— Тъжен ли си? – попита Пендъргаст. – След като се отнесе така с теб!
Тристрам поклати глава.
— Той ми беше брат.
Пендъргаст силно се трогна от тези думи. Беше и мой син. Чудеше се защо изпитва толкова малко съжаление за смъртта на Олбън, защо не притежава съчувствието на своя син.
Когато се отърси от тези мисли, видя, че Тристрам го гледа със своите тъмносиви очи.
— Кой го направи?
— Не зная. Опитвам се да разбера.
— Нужно е било много... за да се убие Олбън.
Пендъргаст не отговори. Чувстваше се неловко от вперения в него поглед на Тристрам. Нямаше никаква представа как да бъде баща на това момче.
— Татко, болен ли си?
— В момента се възстановявам от пристъп на малария, която хванах при последните си пътувания, нищо повече – отговори той бързо.
Помещението отново потъна в тишина. Тристрам, който по време на разговора се беше въртял около баща си, се върна на мястото си зад писалищната маса и седна. Имаше вид на човек, който се бори със себе си.
25
Наричат се така, защото на светлина под определен ъгъл върху камъка се вижда звезда с шест лъча. - Б. пр.