— Да. Излъгах. Има нещо, което трябва да ти кажа. Обещах му, но щом е мъртъв... мисля, че трябва да знаеш.
Пендъргаст остана безмълвен.
— Татко, Олбън дойде да ме види.
— Кога?
— Преди няколко седмици. Още бях в „Мер Еглиз“. Разхождах се в подножието на планините. Беше там на пътеката преди мен. Каза, че ме е чакал.
— Продължавай – подкани го Пендъргаст.
— Изглеждаше различно
— В какъв смисъл?
— По-стар. По-слаб. Тъжен. И начинът, по който ми говореше... не беше както преди. Нямаше го... нямаше... – Той разпери ръце и продължи на немски: – Презрението.
— Презрението – каза Пендъргаст думата на английски.
— Точно така.
— Каза, че отива в Съединените щати.
— Каза ли защо?
— Да. Каза, че отива да... поправи едно зло. Да спре нещо ужасно, което бил задвижил.
— Това ли бяха точните му думи?
— Да. Аз не разбрах какво иска да каже. Да поправи едно зло? Да спре нещо ужасно? Помолих го до обясни, но той отказа.
— Какво друго каза?
— Поиска да обещая, че няма да ти казвам за посещението му.
— Това ли е всичко?
Тристрам замълча.
— Имаше още нещо.
— Да?
— Каза, че е дошъл да ми иска прошка.
— Прошка? – повтори Пендъргаст силно изненадан.
— Да.
— А ти какво му отговори?
— Простих му.
Пендъргаст стана. С нещо като пристъп на отчаяние осъзна, че психическото объркване и болката се връщат.
- Как ти поиска прошка? – попита той рязко.
— Разплака се. Беше като луд от мъка.
Пендъргаст поклати глава. Това разкаяние искрено ли е било, или някакъв жесток номер, който Олбън е разиграл на своя наивен брат?
— Тристрам – каза той, – преместих те тук след убийството на твоя брат, за да си в безопасност. Опитвам се да намеря убиеца. Трябва да останеш тук, докато реша случая и... се погрижа за разни неща. Щом това стане, се надявам да не искаш да се връщаш в „Мер Еглиз“. Надявам се, че ще поискаш да дойдеш в Ню Йорк и да живееш... – той се поколеба – със семейството.
Очите на младежа се ококориха, но той нищо не каза.
— Ще ти се обаждам или ще поддържаме връзка чрез Констънс. Ако имаш нужда от нещо, обади се или пиши. – Приближи се към Тристрам, целуна го леко по челото и се обърна да си върви.
— Татко? – каза момчето.
Пендъргаст се обърна.
— Добре познавам маларията. В Бразилия много слабаци умираха от нея. Ти нямаш малария.
— Какво имам, си е моя работа – отговори Пендъргаст рязко.
— Не е ли и моя, след като съм твой син?
Пендъргаст се поколеба.
— Съжалявам. Не исках да те обидя. Правя каквото мога срещу моето... страдание. Довиждане, Тристрам. Надявам се скоро да се видим отново.
След тези думи бързо напусна помещението. Двете сестри, които чакаха отвън, заключиха отново вратата и го поведоха обратно по коридора.
44.
Тиери Габлер седна на терасата на кафене „Ремоар“ и с въздишка отвори броя на „Дьо Корие“. Не мина повече от минутка, преди келнерката да долети, за да вземе обичайната поръчка: чаша пфлюмли[26], малка чиния студени сушени меса и няколко филийки ръжен хляб.
— Добър ден, господин Габлер – изчурулика момичето.
— Благодаря, Ана – отговори той с усмивка, надявайки се да е очарователна. Тя си тръгна и той проследи играта на хълбоците й с дълъг втренчен поглед. След това насочи вниманието си към пфлюмлито, отпи и въздъхна тихо от задоволство. Беше се пенсионирал от държавната си служба преди година и пийването в късния следобед на един аперитив в някое улично кафене се превърна в ритуал. Особено му се нравеше кафене „Ремоар“. Макар да не предлагаше гледка към езерото, то беше едно от малкото останали традиционни кафенета в Женева. А като се добави разположението му – в средата на кръглия търговски площад – идеалното място да се насладиш на градската суетня.
Отпи втора глътка от „водата на живота“, сгъна спретнато вестника на трета страница и се огледа. По това време на деня кафенето както обикновено гъмжеше от обичайната смес от туристи, бизнесмени, студенти и малки групи клюкарки. Улицата също бе оживена: профучаваха коли, забързани хора се разминаваха на тротоарите. Женевските празненства не бяха далеч и хотелите вече се пълнеха с хора, които очакваха с нетърпение световноизвестните фойерверки.
Той внимателно сложи парче сушено месо върху една от филийките, вдигна я до устата си и точно се готвеше да отхапе, когато изведнъж – със силен писък на гумите – до тротоара закова кола на не повече от метър и половина от мястото, където седеше на терасата. Не беше каква да е кола. Приличаше на нещо от следващото столетие: легнала ниско, едновременно гладка и ъгловата, имаше вид на скулптирана от парче гранат с цвят на пламъци. Масивните джанти се издигаха на едно равнище с арматурното табло, което трудно се различаваше зад затъмненото стъкло. Габлер не беше виждал подобен автомобил. Докато зяпаше, несъзнателно остави парчето хляб в чинията. Различи емблемата на „Ламборгини“ върху злата на вид муцуна на колата на мястото, където би трябвало да е решетката.