— Много съжалявам – каза полицаят, макар че в тона му изобщо не се долавяше съжаление. – Фишът вече е написан.
— Забелязах. Моля, кажете ми какво отвратително престъпление съм извършил?
- Господине, паркирали сте в синята зона.
— Всички останали коли също са паркирали в синята зона. Оттам и моето предположение, че паркирането в синя зона е разрешено.
— О! – възкликна полицаят, сякаш беше спечелил важна точка във философски дебат. – Обаче вашата кола няма паркинг диск.
— Какво?
— Паркинг диск. Не може да паркирате в синята зона, без да имате паркинг диск на предното стъкло, на който да отбележите часа, когато сте паркирали.
— Наистина. Паркинг диск. Колко старомодно. И как аз, един чужденец, мога да знам това?
Пътният полицай изгледа мъжа с бюрократично презрение.
— Господине, като гост на нашия град, от вас се очаква да се подчинявате на моите правила.
- Моите правила?
Полицаят изглеждаше леко огорчен от това неволно изпускане.
— Нашите правила.
— Разбирам. Дори тези правила да са своенравни, ненужни и крайно вредни?
Дребничкият пътен полицай се смръщи. Видът му издаваше объркване и несигурност.
— Господине, законът си е закон. Вие го нарушихте и...
— Само минутка. – Американецът сложи ръка върху китката на полицая, на практика препятствайки свободата му на придвижване. – Колко е глобата с фиш?
— Четиресет и пет швейцарски франка.
— Четиресет и пет швейцарски франка значи. – Американецът, който все още препречваше пътя на полицая, бръкна в джоба си и подчертано бавно извади портфейл, отвори го и отброи сумата.
— Господине, не мога да приема глобата. Трябва да отидете в...
Неочаквано американецът скъса банкнотите, първо на половина, после още веднъж, докато от тях останаха малки парченца и той ги хвърли нагоре във въздуха като конфети, които с въртене паднаха върху фуражката и раменете на пътния полицай. Габлер продължаваше да гледа захласнато случващото се. Минувачите и другите посетители по терасата също бяха удивени от тази постъпка.
— Господине – каза полицаят, чието лице беше почервеняло още повече, – вие очевидно сте в нетрезво състояние. Налага се да ви помоля да не се качвате на тази кола или...
— Или какво? – попита американецът гневно и презрително. – Ще ми напишете фиш за замърсяване в нетрезво състояние? Внимавайте, господине, защото сега ще пресека улицата точно на това място. Тогава може да ме глобите и за неправилно пресичане в нетрезво състояние. О, не, предполагам, че нямате нужната власт, за да наложите такова тежко наказание. Затова е нужен истински полицай. Колко тъжно за вас. „Клюн изтръгвай от сърцето... “[27]
Събрал всичкото си достойнство, пътният полицай от търговския площад извади мобилен телефон от джоба си и започна да набира. Докато правеше това, американецът заряза мелодраматичното поведение, което бе възприел толкова неочаквано, и бръкна в джоба на сакото си. Този път извади различен портфейл. Габлер видя, че вътре има нещо като значка. Мъжът го показа на полицая за миг и го прибра отново в джоба си.
Държанието на полиция веднага се промени. Надутото, натрапчиво бюрократично поведение изчезна.
— Господине, трябваше веднага да ми кажете. Ако знаех, че сте тук по служба, нямаше да ви напиша фиш. Обаче това не е извинение...
— Разбрали сте ме погрешно. Не съм тук по служба. Аз съм просто пътешественик, който се е отбил да изпие чашка за „сбогом“ на път за летището.
Пътният полицай поклати глави и отстъпи. Обърна се към ламборгинито и фиша за глоба, който леко се полюшваше от бриза, повяваш на площада.
— Господине, позволете да махна глобата, но ще трябва да ви помоля...
— Не махайте глобата! Да не сте я пипнали! – излая американецът.
Полицаят се обърна, вече напълно сплашен и объркан.
— Господине? Нищо не разбирам.
— Не разбирате? – отговори гласът, чиито нотки ставаха по-ледени с всяка дума. – Нека ви обясня по достъпен начин, който, надявам се, дори човек с ниска интелигентност би разбрал. Реших, че искам глобата, драги ми господинчо, разносвач на глоби. Ще оспоря фиша в съда. И ако не бъркам, това означава, че и вие ще трябва да се явите там. Тогава с най-голямо удоволствие ще обясня на съда, на адвокатите и всички събрани каква нещастна сянка на човек сте. Сянка? Може би преувеличавам. Сянката поне може да докаже, че е висока. Висока? А вие? Вие сте хомункулус, говедо, цирей на задника на човечеството. – С рязко движение американецът бръсна фуражката от главата на мъжа. – Я се вижте! Сигурно сте на шейсет, ако не и повече, а още пишете глоби. Както сигурно сте правили преди десет, преди двайсет и преди трийсет години. Сигурно сте толкова добър в тази работа, толкова необикновено резултатен, че началниците ви просто не смеят да ви повишат. Поздравявам ви за забележителната скука, която навявате. Наистина, какъв неповторим шедьовър е човекът! Въпреки всичко усещам, че не сте напълно доволен от поста си – виждам по капилярите по носа и бузите ви, че често давите скърбите си в алкохол. Отричате ли? Не, не го правите. Заради това жена ви също не е особено щастлива. О, откривам във вашето изражение на преследван, във вашето заплашително перчене, което веднага отстъпва пред по-силния, един истински Уолтър Мити[28]. Е, ако това представлява утеха, мога да предрека какво ще пише на надгробния ви камък: „Всичко четиресет и пет франка, моля“. А сега бъдете така добър да се дръпнете от колата ми, за да мога да отида до най-близкия полицейски участък и да се погрижа... да се погрижа...
28
Герой от разказа на Джеймс Търбър „Тайният живот на Уолтьр Мити“, прословут с фантазиите си. Екранизиран през 1947 и 2013 г. - Б. пр.