По време на тази тирада лицето на американеца се разкриви, отпусна, доби измъчен вид и посивя. Капки пот покриваха челото и слепоочията му. По време на бълнуването си в един момент се поколеба, за да прокара ръка по челото си; втория път, за да помаха пред носа си, сякаш се опитва да прогони някаква миризма. Габлер забеляза, че не само кафенето, но цялата улица бе замряла, докато гледаше тази странна драма, която се разиграваше пред очите им. Мъжът беше или пиян, или надрусан. В този момент тръгна несигурно към ламборгинито, а полицаят побърза да му направи път. Американецът се протегна към дръжката на вратата, поопипа за нея с несигурния жест на слепец, но я пропусна. Направи крачка напред, залитна, успя да запази равновесие, залитна отново и рухна върху тротоара. Чуха се викове за помощ, хора наскачаха от масите. Габлер също скочи на крака, поваляйки стола си назад. В своята изненада и смайване дори не осъзна, че току-що бе разлял половин чаша пфлюмли върху единия крачол на добре изгладените си панталони.
45.
Лейтенант Питър Англър седеше зад бюрото в кабинета си в Двайсет и шесто районно управление. Всички дебели папки с документи бяха избутани в ъглите, а централната част бе запазена за три неща: сребърна монета, парче дърво и куршум.
Във всички разследвания настъпваше момент, когато той имаше предчувствието, че ще настъпи обрат. В подобни мигове Англър следваше малък ритуал: изваждаше тези реликви от заключеното чекмедже на бюрото и ги разглеждаше една по една. Всяка от тях по свой начин обозначаваше важно събитие в живота му. Подобно на всеки случай, който решаваше, докато беше на служба. Те също бяха малки събития и той обичаше да разсъждава за тяхната важност.
Първо взе монетата. Беше стар римски денарий, сечен през 37 пр. Хр. На лицето се виждаше Калигула, а на опакото – Агрипина Стара[29]. Англър беше купил монетата, след като тезата му с медицинския и психологически анализ на промените, които предизвиква сериозното заболяване у императора – преобразило го от сравнително доброжелателен управник в луд тиран – спечели първа награда в университета „Браун“. Монетата беше много скъпа, но той някак си знаеше, че трябва да я притежава.
След като я остави на бюрото, взе парчето дърво. В първоначалния си вид беше извито и грапаво, но той собственоръчно го бе изгладил с шкурка, докато не остана дълго колкото молив. После го позлати, затова сега проблясваше ярко на флуоресцентната светлина в кабинета. То произхождаше от стара секвоя, която в битността си на екоактивист бе помогнал да спасят от дървосекачите. Беше бивакувал в короната на дървото в продължение на почти три седмици, докато секачите най-накрая се отказаха и се преместиха другаде. Докато слизаше от дървото, Англър бе отрязал изсъхнало клонче за спомен от победата.
Накрая се протегна за куршума. Той се бе изкривил и сплескал в левия му пищял. Нито на работа, нито в свободното си време Англър обсъждаше факта, че е поел куршум. Както не носеше и не показваше полицейския боен кръст, който бе спечелил за изключителен героизъм. Малко от хората, с които работеше, знаеха, че е бил прострелян по време на служба. Това нямаше значение. Англър плъзна куршума по дланта си и го върна на бюрото. Важното беше, че той знае, и това бе достатъчно.
Внимателно върна предметите в чекмеджето, заключи го, взе телефона и набра номера на секретарката на отдела.
— Нека влязат.
Минута по-късно вратата се отвори и в кабинета му влязоха трима мъже: сержант Слейд и двама от сержантите администратори, които разследваха случая с убийството на Олбън.