— Той каза твърде малко – продължи лекарят. – А от казаното нищожна част беше смислена. Ако можете да ни предоставите информация, която би ни помогнала – ще ви бъдем много благодарни.
— Благодаря, докторе – кимна Констънс. – Ще се опитам да направя всичко възможно.
— Госпожице. – Лекарят леко се поклони и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.
Констънс остана за миг неподвижна, стрелвайки поглед към затворената врата. После приглади с длан роклята си, преди да се настани на самотния стол до леглото. Макар да нямаше по-хладнокръвна от нея, гледката, пред която се озова, я разстрои дълбоко. Лицето на агента на ФБР имаше ужасно сив цвят, светлорусата му коса бе разбъркана и потъмняла от пот. Изваяните черти на лицето бяха замъглени от няколкодневната му брада. От тялото му лъхаше на треска. Очите му бяха затворени, обаче тя виждаше как очните ябълки мърдат под клепачите, които имаха вид на насинени. Докато го оглеждаше, тялото му се стегна от болка, получи спазъм, после се отпусна. Тя се наведе над него и сложи ръка върху свитата му в юмрук длан.
— Аз съм Констънс.
Мина известно време без реакция. Но в един момент юмрукът се отпусна, главата на Пендъргаст се завъртя на възглавницата. Устата му промълви нещо неразбираемо.
Констънс леко стисна ръката му.
— Не разбрах?
Пендъргаст отвори уста, за да каже нещо, и си пое дълбоко дъх.
- Lasciala’ indegno[30] — измърмори той. – Battiti meco[31]. L’assassino m ‘ha ferito[32].
Констънс престана да стиска ръката му.
Друг спазъм разтърси тялото му.
— Не – каза той с тих, сподавен глас. – Не трябва. Вратата към ада... стой настрана... моля, стой далече... не гледай... тристранното пламтящо око!...
Тялото му се отпусна и за няколко минути той потъна в мълчание. След това отново се размърда.
— Бъркаш, Тристрам – каза той с глас, който сега звучеше по-ясен и разбираем. - Той никога не би се променил. Боя се, че си бил заблуден.
Мълчанието, което настъпи след това, продължи много по-дълго. Влезе сестра, която провери жизнените показатели на Пендъргаст, смени кожния пластир с нов и излезе. Констънс остана на стола неподвижна като статуя, а ръката й продължаваше да лежи върху неговата. Най-накрая – след дълго чакане – очите му потрепнаха и се отвориха. За миг останаха мътни и разфокусирани. След това, премигвайки, огледаха болничната стая. Накрая се спряха на нея.
— Констънс – прошепна той.
В отговор тя отново му стисна ръката.
— Аз... имам кошмар. Той сякаш никога няма да свърши.
Гласът му беше сух и лек и се носеше подобно на бриз през пожълтели листа. Тя се наклони към него, за да долавя думите.
— Цитираше либретото на „Дон Жуан“.
— Да, представях си се като... Командора.
— Да сънуваш Моцарт на мен не ми звучи като кошмар.
— Аз... – Устата му помръдна няколко пъти безгласно, преди да продължи. – Аз не обичам операта.
— Имаше и нещо друго – отбеляза Констънс. – Нещо, което прозвуча като кошмар. Спомена врата към ада.
— Да, да. В кошмарите ми има и спомени.
— След това спомена Тристрам. И някаква грешка, която е направил.
В отговор Пендъргаст само поклати глава.
Когато отново изпадна в безсъзнание, Констънс остана да чака. Десет минути по-късно той отново се размърда и отвори очи.
— Къде съм?
— В една женевска болница.
— Женева. – Пауза. – О, да, разбира се.
— От онова, което успях да науча, си съсипал деня на някакъв пътен полицай.
— Помня. Той настояваше да ми напише фиш. Бях възмутен. Боя се, че... не мога да понасям дребните бюрократи. – Отново последва пауза. – Това е един от многото ми лоши навици.
Когато отново потъна в мълчание, Констънс, която сега беше уверена, че той е с бистра глава, му разказа набързо случилото се наскоро. Така както Д’Агоста беше информирал нея: самоубийството на неговия нападател в затвора в Индио; пластичната хирургия за промяна на лицето, която мъжът си беше направил; реконструкцията на неговия оригинален външен вид и истинската му самоличност, установена от Д’Агоста. После откритието на Д’Агоста от документите на Англър, че миналата година Олбън е влязъл в страната под името Топенъс Ландбърг, предприел е кратко пътуване до северната част на щата Ню Йорк, преди да се върне в Бразилия. Пендъргаст слушаше разказа й с интерес. Един-два пъти в очите му проблесна старата искра, която тя познаваше толкова добре. Обаче щом свърши, той затвори очи, обърна глава и отново изпадна в безсъзнание.