— Още един капан за нежелани посетители — рече Конан. — Бас държа, че ако можехме да го вдигнем, отдолу щяхме да намерим сплескани човешки кости.
През останалата част от пътя през прохода хвърляха нервни погледи нагоре.
На източния край на клисурата Конан извика на всички да спрат, защото видя нещо бяло на пътеката пред тях. Като се приближи да го разгледа, разбра, че нещото е купчина кости. Останалите се приближиха след него и приковаха уплашени погледи в останките.
— Човешки ли са? — попита Улфреде.
— Не съвсем — отвърна Конан и вдигна един череп. Нискочелият, маймуноподобен профил красноречиво говореше за произхода му.
— Бумбана! — възкликна Улфило. — Значи ги има и в тази планина!
— Вижте! — привлече вниманието им кимериецът. Той вдигна една шепа накити: няколко медни гривни и сребърна верижка с пендантив4. — Стигийски са. Това е бил един от слугите на Сетмий, изпратен с експедицията на Марандос. От проклятието е останало достатъчно, за да може да го погуби.
— Може да е умрял от само себе си — възрази Улфило. — Или да са го убили другарите му.
— Виж състоянието на костите — мрачно рече Конан. — Нещо е изгризало и последното парче плът на това същество.
— Диви зверове… — предположи Улфреде.
— Разгледайте ги внимателно! — настоя Конан. — Всичките са си на мястото, точно както са паднали на земята. Нито една кост не е прегризана или разместена. Според мене съществото не е стояло тук достатъчно време, за да може плътта да изгние или да я изядат насекоми. Козината остава и след като някой изяде месото, бумбана са целите покрити с козина. А по тези кокали не е останал един косъм. Все едно са полирани нарочно.
— Тогава защо само един? — размисли се Улфило. — Защо не целия отряд?
— Проклятието е изгубило силата си — напомни Спринголд, — пък и Марандос е имал противодействащи магии. Мисля, че проходът вече е безопасен.
— Надявам се да си прав. — Улфило безстрашно измина няколкото оставащи крачки до края на клисурата. Другарите му го гледаха, затаили дъх, но тъй като не му се случи нищо, го последваха.
Откъм източния склон на планината, луната къпеше в лъчите си широка долина. Откъм нея, нагоре по склона се носеше лек топъл ветрец, който се отрази добре на пътниците след неестествения студ в прохода.
— Не мога да разбера дали от тази страна има път — обади се Спринголд. — По-добре да не продължаваме нататък в тъмното.
— Вярно — с нежелание се присъедини към него Улфило. — Трябва да останем тук до сутринта.
— Наоколо май има доста дървета — обади се Улфреде. — Дали да не запалим огън, да си стоплим уморените кокали?
— Никакви огньове — нареди Улфило. — Не знаем кой живее в долината и по-добре да не известяваме за пристигането си.
— Така би било най-разумно — съгласи се Конан. — Изстискайте водата от това, което е останало от дрехите ви, и ги прострете по храстите. Ако вятърът се задържи, до сутринта ще изсъхнат.
Последваха съвета му, като моряците оплакваха злочестата си съдба, останалите стоически мълчаха. Едни насядаха, други налягаха наоколо, за да дочакат изгрева на слънцето. Сънят ги оборваше един по един, само Конан остана буден. Кимериецът седеше до един объл камък, с подпряно на рамо копие и оставен близо до него меч. Беше го почистил и бе оставил ножницата да изсъхне. Мъдрият воин преди всичко се грижи за оръжието си.
Не беше много уморен и не искаше да заспи, докато не се увери, че нищо не ги заплашва. В тихата нощ всички негови сетива бяха в напрегнато очакване, но не чу нищо освен шумоленето на дребните животинчета и не видя друго освен няколко прилепа. Според Конан това беше знак, че са в безопасност, че наблизо няма хора или големи хищници, въпреки че ярката лунна светлина създаваше отлични условия за лов. Доволен, той задряма, но беше готов при най-малкия сигнал за приближаваща заплаха да скочи напълно буден.
Когато кимериецът се събуди, луната вече беше залязла. Все още се виждаха звездите и само тънката сива ивица на хоризонта откъм изток подсказваше настъпването на утрото. Той се изправи, протегна се, после се разходи, докато сивата ивица не се превърна в розово сияние, което се разпростираше нагоре и гасеше звездите по пътя си. Започна да различава първо формите, а после и цветовете в долината. Когато се виждаше вече всичко, започна да буди другарите си.