Антон Павлович Чехов
Скучна история
(Из записките на един стар човек)
Глава 1
Има в Русия един заслужил професор — Николай Степанович еди-кой си, таен съветник с много отличия; той има толкова много руски и чужди ордени, че когато му се налага да ги сложи, студентите го наричат иконостас. Познатите му са все изтъкнати хора; поне през последните двадесет и пет — тридесет години в Русия няма и не е имало нито един бележит учен, с когото да не се е познавал отблизо. Сега е доста самотен, но ако се говори за миналото му, дългият списък на славните му приятели завършва с такива имена, като Пирогов1, Кавелин2 и поета Некрасов, които го бяха дарили с най-искрена и топла дружба. Той е член на всички руски и на три чуждестранни университета. И тъй нататък, и тъй нататък. Всичко това и много друго, което би могло още да се каже, оформя онова, което се нарича моето име.
Това мое име е популярно. В Русия то е известно на всеки грамотен човек, а в чужбина се споменава от катедрите с притурката „известният“ и „уважаваният“. То е от малкото щастливи имена, чието порицаване или споменаване без нужда в обществото или в печата се смята за признак на лош тон. Така и трябва да бъде. Защото с моето име е тясно свързана представата за човек знаменит, богато надарен и несъмнено полезен. Аз съм трудолюбив и издръжлив като камила, а това е важно, и съм талантлив, което е още по-важно. Освен това трябва да кажа, че съм възпитан, скромен и честен човек. Никога не съм си пъхал носа в литературата и политиката, не съм търсил популярност чрез полемика с невежи, не съм държал речи ни по банкети, ни над гробовете на другарите си… Изобщо върху моето научно име няма нито едно петно и то няма от какво да се оплаква. То е щастливо.
Носещият това име, тоест аз, съм шейсет и две годишен с оплешивяла глава, изкуствени зъби и неизлечим tic. Колкото името ми е бляскаво и красиво, толкова аз съм безцветен и грозен. Главата и ръцете ми треперят от слабост; шията ми, както у една Тургенева героиня, прилича на дръжката на контрабас, гърдите ми са хлътнали, гърбът — тесен. Когато говоря или чета, устата ми се изкривява на една страна, а усмихна ли се — цялото ми лице се покрива със старчески безжизнени бръчки. Няма нищо респектиращо в жалката ми фигура; може би само когато страдам от tic, придобивам един особен израз, така че на всеки, който ме погледне, навярно му внушавам жестоката мисъл: „Изглежда, тоя човек скоро ще умре!“
Чета си лекциите както преди нелошо; както и по-рано, мога да задържа вниманието на слушателите си в продължение на два часа. Увлечението, с което говоря, литературният стил и хуморът правят почти незабележими недостатъците на гласа ми, а той е сух, рязък и напевен като на фарисей. Но пиша лошо. Онази частица от мозъка ми, която управлява писателската способност, се е отказала да ми служи. Паметта ми е отслабнала, мислите са недостатъчно последователни и когато ги излагам на хартия, всеки път ми се струва, че съм загубил усета за органичната им връзка, конструкцията е еднообразна, фразата — бедна и плаха. Често пиша не това, което искам; когато пиша края, не помня началото. Често забравям обикновени думи и винаги губя много енергия, за да избегна в изложението си излишни фрази и ненужни вметнати изречения — едното и другото ясно свидетелстват за упадъка на умствената ми дейност. И забележително е, че колкото по-просто е изложението, толкова по-мъчително е напрежението ми. Когато пиша научна статия, се чувствам много по-свободен и умен, отколкото при поздравително писмо или докладна записка. Още нещо: по-лесно ми е да пиша на немски или английски, отколкото на руски.
Що се отнася до сегашния ми начин на живот, преди всичко трябва да отбележа безсъницата, от която страдам напоследък. Ако ме запитат: кое е сега главната и основна черта на съществуването ти, бих отговорил: безсъницата. Както и по-рано, по навик точно в полунощ се събличам и си лягам. Заспивам скоро, но след един часа се събуждам с такова чувство, сякаш изобщо не съм спал. Трябва да стана от леглото и да запаля лампата. Час или два се разхождам из стаята и разглеждам отдавна познати картини и портрети. Когато ми омръзне да се разхождам, сядам на бюрото си. Седя неподвижно, без да мисля за нищо и да изпитвам каквито и да е желания; ако отпреде ми има книга, машинално я премествам по-близо и чета без всякакъв интерес. Така неотдавна за една нощ прочетох машинално цял роман със странното заглавие „За какво пееше лястовицата“3. Или пък за да съсредоточа вниманието си, налагам си да броя до хиляда или си представям лицето на някой другар и се мъча да си спомня: в коя година и при какви обстоятелства е постъпил на работа? Обичам да се вслушвам в звуците. Ту през две стаи дъщеря ми Лиза ще избърбори нещо в съня си, ту жена ми ще мине през салона със свещ и непременно ще изпусне кутията с кибрит, ту ще скръцне някоя дъска на шкафа или ненадейно ще засъска фитилът на лампата — и всички тия звуци, кой знае защо, ме вълнуват.