Обядът минава по-отегчително, отколкото през зимата. Същият тоя Хнекер, когото сега мразя и презирам, обядва у дома почти всеки ден. Преди търпях присъствието му мълчаливо, но сега пускам по негов адрес язвителни забележки, които карат жена ми и Лиза да се червят. Овладян от зло чувство, често говоря просто глупости и не зная защо ги говоря. Така веднъж дълго време гледах с презрение Хнекер и току изтърсих:
И най-неприятното е, че кокошката Хнекер излиза много по-умен от орела професор. Уверен, че жена ми и дъщеря ми са на негова страна, той се придържа към тая тактика: отговаря на язвителните ми забележки със снизходително мълчание (мръднал е сиреч старецът — какво ще разговарям с него) или пък добродушно се шегува с мен. За учудване е доколко може да издребнее човек! Способен съм, докато трае обядът, да мечтая как Хнекер ще излезе авантюрист, как Лиза и жена ми ще разберат грешката си и аз ще им се подигравам — и други глупави мечти, докато единият ми крак е вече в гроба!
Случват се сега и недоразумения, за които по-рано бях само чувал. Колкото и да ме е срам, ще опиша едно от тях, което се случи тия дни следобед.
Седя в стаята си и пуша лула. Влиза както всякога жена ми, сяда и почва да разправя, че хубаво би било сега, докато е топло и имам свободно време, да прескоча в Харков и да разбера що за човек е нашият Хнекер.
— Добре, ще прескоча… — съгласявам се аз.
Жена ми, доволна от мен, става и тръгва към вратата, но веднага се връща и казва:
— А, и още една молба. Зная, че ще се разсърдиш, но длъжна съм да те предупредя… Извинявай, Николай Степанич, но всички наши познати и съседи започнаха да подхвърлят, че често си ходел у Катя. Тя е умна, образована, не ще и дума, с нея е приятно, но на твоите години и с твоето обществено положение някак си, знаеш, странно е, че ти прави удоволствие компанията й… Освен това репутацията й е такава, че…
Изведнъж цялата ми кръв се отдръпва от мозъка, от очите ми изскачат искри, скачам и като се хващам за главата и тропам с крака, викам с нечовешки глас:
— Оставете ме! Оставете ме! Оставете ме!
Навярно лицето ми е ужасно, гласът — странен, защото жена ми изведнъж пребледнява и високо извиква също с някакъв нечовешки, ужасен глас. На вика ни дотърчават Лиза, Хнекер, после Егор…
— Оставете ме! — викам аз. — Махайте се! Оставете ме!
Краката ми се схващат, сякаш се откъсват от тялото, усещам как падам върху ръцете на някого, сетне чувам за малко плач и изпадам в безсъзнание, което продължава два-три часа.
Сега за Катя. Тя идва при мен всеки ден привечер и, разбира се, не могат да не го забележат нито съседите, нито познатите. Идва за малко и ме извежда на разходка. Има си кон и съвсем нов кабриолет, купен това лято. Изобщо живее на широка нога: наела е скъпа самостоятелна вила с голяма градина и е докарала цялата си мебел от града, има две прислужници, кочияш… Често я питам:
— Катя, с какво ще живееш, след като пропилееш бащините си пари?
— После ще мислим — отговаря тя.
— Тия пари, мила приятелко, заслужават по-сериозно отношение. Те са спечелени от добър човек с честен труд.
— За това вече ми говорихте. Зная.
Отначало пътуваме през полето, после през иглолистната гора, която се вижда от прозореца ми. Природата, както и по-рано, ми изглежда прекрасна, макар дяволът да ми шепне, че всички тия борове и ели, птици и бели облаци по небето след три или четири месеца, когато умра, няма да забележат отсъствието ми. На Катя й харесва да кара коня, приятно й е, че времето е хубаво и аз седя до нея. Тя е в добро настроение и не говори грубости.
— Вие сте много добър човек, Николай Степанич — казва тя. — Вие сте рядък екземпляр и няма актьор, който би могъл да ви представи. Мене или например Михаил Фьодорич дори лош актьор може да представи, но вас — никой. И аз ви завиждам, страшно завиждам! Наистина какво съм аз? Какво?
Тя мисли и ме пита:
— Николай Степанич, аз наистина ли съм отрицателно явление? А?
— Да.
— Хм… Тогава какво да правя?
Какво да й отговоря? Лесно е да кажеш „труди се“ или „раздай богатството си на бедните“, или „познай себе си“ и защото е лесно, не зная какво да й отговоря.
Колегите ми терапевти, когато преподават лечение, съветват „да се индивидуализира всеки отделен случай“. Трябва да се вслушваш в тоя съвет, за да се убедиш, че средствата, препоръчвани в учебниците за най-добри и напълно подходящи за общия случай, излизат съвършено негодни при отделните случаи. Същото е и при нравствените болести.