Но трябва да отговоря нещо и казвам:
— Ти, мила, имаш твърде много свободно време. Трябва да се заловиш с нещо. Всъщност защо да не станеш пак актриса, щом имаш призвание?
— Не мога.
— Тонът и държането ти са такива, като че ли си жертва. Това не ми харесва, мила. Сама си виновна. Спомни си, отначало ти се разсърди на хората и условията, но нищо не направи и едните, и другите да станат по-добри. Ти не се бори със злото, а се умори, жертва си не на борбата, а на безсилието си. Е, разбира се, тогава беше млада, неопитна, но сега всичко може да тръгне другояче. Сериозно, стани! Ще се трудиш, ще служиш на святото изкуство…
— Не хитрувайте, Николай Степанич — прекъсва ме Катя. — Хайде веднъж завинаги да се уговорим: ще приказваме за актьори, актриси, писатели, но ще оставим на мира изкуството. Вие сте прекрасен, рядък човек, но не разбирате чак толкова изкуството, че искрено да го смятате за свято. Нямате нито усет, нито слух за него. През целия си живот сте били зает, нямали сте време да придобиете този усет. Изобщо… не обичам тия разговори за изкуството! — продължава тя нервно. — Не обичам! И без това то е толкова опорочено, че няма къде повече!
— Кой го е опорочил?
— Някои го опорочиха с пиянство, вестниците — с фамилиарно отношение, умните хора — с философия.
— Философията няма нищо общо с това.
— Има. Ако някой философства, значи, че не разбира.
За да не почнем да се нагрубяваме, бързам да променя разговора и после дълго време мълча. Едва когато излизаме от гората и завиваме към Катината вила, се връщам към предишния разговор и питам:
— Ти все пак не ми отговори защо не искаш да станеш актриса.
— Николай Степанич, най-сетне това е жестоко! — извиква тя и изведнъж цяла се изчервява. — Искате високо да кажа истината? Заповядайте, щом това… това ви харесва! Аз нямам талант! Нямам талант, а… а имам много самолюбие! Това е!
Направила това признание, тя извръща лице и за да скрие треперенето на ръцете си, дръпва силно поводите.
Когато наближаваме вилата й, още отдалеч виждаме Михаил Фьодорович, който се разхожда пред вратата и нетърпеливо ни очаква.
— Пак тоя Михаил Фьодорич! — казва Катя ядосана. — Избавете ме от него, моля ви се! Дотегна ми, изчерпа се… Да се маха!
Михаил Фьодорович отдавна вече трябва да е заминал за чужбина, но всяка седмица отлага пътуването си… Напоследък с него станаха някакви промени: някак се смъкна в лице, започна да се опива от виното, което по-рано никога не му се случваше, и черните му вежди побеляват. Когато кабриолетът ни спира пред вратата, той не скрива радостта и нетърпението си. Бърза да помогне на Катя и на мен да слезем, задава припряно въпроси, смее се, потрива ръце и кроткото, умолителното, чистото, което преди бях забелязал само в погледа му, сега е разляно по цялото му лице. Той се радва и същевременно се срамува от радостта си, срамува се от навика си да ходи у Катя всяка вечер и смята, че трябва да мотивира идването с някаква явна нелепост, като „Минавах оттук по работа и си рекох: дай да се отбия за малко“.
И тримата влизаме вътре; отначало пием чай, после на масата се появяват отдавна познатите ми две колоди карти, голямо парче сирене, плодове и бутилка кримско шампанско. Темите ни за разговори не са нови, същите както през зимата. Изпащат си и университетът, и студентите, и литературата, и театърът; въздухът от злословието става по-гъст, по-задушен и го тровят с дишането си вече не две келяви жаби както през зимата, а цели три. Освен кадифения баритонов смях и кикотенето, което прилича на хармоника, слугинята, която ни прислужва, чува още един, неприятен, дрезгав смях, както се смеят генералите във водевилите: хе-хе-хе…
Глава 5
Случват се страшни нощи с гръмотевици, светкавици, дъжд и вятър, които народът нарича врабчови24. Такава врабчова нощ имах и аз в личния си живот…
Събуждам се след полунощ и изведнъж скачам от леглото. Кой знае защо, ми се струва, че ей сега внезапно ще умра. Защо? В тялото ми няма абсолютно никакво усещане за близък край, но душата ми я измъчва такъв ужас, сякаш неочаквано съм видял грамаден зловещ пожар.
Запалвам бързо лампата, пия вода направо от шишето и бързам към отворения прозорец. Времето вън е великолепно. Мирише на сено и на още нещо много хубаво. Виждат се острите колове на оградата, сънливите хилави дръвчета край прозореца, пътят, тъмният горски пояс; на небето спокойна, много светла луна и нито един облак. Тихо е, не трепва нито лист. Струва ми се, че всичко ме гледа и дебне как ще умра…