— Аз съм… — казва тя. — Аз… Катя!
На лунна светлина всички женски очи изглеждат големи и черни, хората — по-високи и бледи и затова вероятно не я познах веднага.
— Какво ти е?
— Прощавайте — казва тя. — Изведнъж, не зная защо, ми стана непоносимо тежко… Не издържах и тръгнах за вас… Прозорецът ви светеше и… и реших да почукам… Извинете… Ах, да знаехте колко ми беше тежко! Какво правите?
— Нищо… Безсъние…
— Някакво предчувствие имах. Впрочем дребна работа.
Веждите й се повдигат, очите блестят от сълзи и цялото й лице се озарява като от светлина от познатия ми, отдавна невиждан израз на доверчивост.
— Николай Степанич! — казва тя с молба и протяга двете си ръце. — Скъпи мой, моля ви… умолявам… Ако държите на приятелството и уважението ми към вас, приемете молбата ми?
— Какво има?
— Вземете моите пари!
— Виж ти какво измислила! За какво ми са твоите пари?
— Ще отидете някъде да се лекувате… Вие имате нужда да се лекувате. Ще ги вземете ли? Нали? Нали, приятелю?
Взира се жадно в лицето ми и повтаря:
— Нали? Ще ги вземете ли?
— Не, мила, няма да ги взема… — казвам. — Благодаря.
Тя се обръща гърбом към мен и свежда глава. Вероятно съм й отказал с тон, който не допуска по-нататъшни разговори за парите.
— Върви да спиш — казвам. — Утре ще се видим.
— Значи не ме смятате за своя приятелка? — пита тя натъжено.
— Не съм казал това. Но парите ти сега за мен са ненужни.
— Извинете… — снишава тя гласа си с цяла октава. — Разбирам ви… Да вземете назаем от такъв човек, като мен… от артистка в оставка… Впрочем сбогом…
И си отива тъй бързо, че дори не успявам да й кажа сбогом.
Глава 6
Аз съм в Харков.
Тъй като е безполезно да се боря със сегашното си настроение, а и не е по силите ми, реших последните дни от живота ми да бъдат безукорни поне формално; ако не съм справедлив спрямо семейството си, което много добре съзнавам, ще гледам да постъпвам така, както то иска. Щом като трябва да замина за Харков, ще замина. Освен това напоследък съм станал толкова равнодушен към всичко, че ми е абсолютно все едно къде ще отида — в Харков, Париж или Бердичев.
Пристигнах тук към дванадесет часа на обед и отседнах в хотел недалеч от катедралата. Във влака ми прилоша, настинах от течението и сега седя на кревата, държа се за главата и чакам tic-а. Трябва още днес да отида при познатите си професори, но нямам желание и сили.
Влиза прислужникът — старец, и пита дали искам чаршафи. Задържам го малко и му задавам няколко въпроса за Хнекер, заради когото съм тук. Прислужникът излиза харковски кореняк, знае града на пръсти, но не помни никакъв род, който да е носил името Хнекер. Разпитвам го за именията — пак същото.
В коридора часовникът удря един, после два, после три… Последните месеци от живота ми, докато чакам смъртта, ми се виждат много по-дълги от целия ми живот. И никога по-рано не съм могъл така да се примирявам с бавността на времето, както сега. По-рано, случваше се, чакам влака на гарата или изпитвам и четвърт час ми се струваше вечност, а сега мога цяла нощ да седя неподвижно на кревата и съвършено равнодушно да мисля, че утре нощта ще бъде също тъй дълга, безцветна, също и вдругиден…
В коридора часовникът удря пет, шест, седем… Става тъмно.
В бузата си усещам тъпа болка — започва tic. За да се отвлека с мисли, връщам се към предишното си гледище, когато не бях равнодушен, и питам: защо аз, знаменитият човек, тайният съветник, седя в тая малка хотелска стая, на тоя креват с чуждо сиво одеяло? Защо гледам тази евтина тенекиена мивка и слушам как в коридора трака долнопробен часовник? Нима това е достойно за славата и високото ми положение в обществото? И на тези въпроси си отговарям с иронична усмивка. Смешна ми е наивността, с която някога на младини преувеличавах значението на известността и изключителното положение, с което уж са се ползвали знаменитостите. Аз съм известен, името ми се произнася с благоговение, снимката ми е излизала и в „Нива“, и във „Всемирная илюстрация“25, бях чел биографията си дори в едно немско списание — но какво от това? Седя сам-самичък в чужд град, на чужд креват, разтривам с ръка болната си буза… Семейните дрязги, безсърдечието на кредиторите, грубостта на железопътните служители, неудобната паспортна система, скъпата и вредна за здравето храна в бюфетите, всеобщото невежество и грубост в отношенията — всичко това и много други неща, които са твърде много, за да ги изброявам, ме засягат не по-малко от който и да е еснаф, известен само в уличката си. В какво се изразява изключителността на моето положение? Да допуснем, че съм прочут хиляди пъти, че съм герой, с когото се гордее родината ми; във всички вестници се появяват бюлетини за болестта ми, по пощата получавам непрекъснато съчувствени послания от колеги, ученици и разни хора, но всичко това няма да ми попречи да умра на чуждия креват, тъжен, съвършено сам… За това, разбира се, никой не е виновен и все пак не обичам, прости ми, Господи, популярното си име. Струва ми се, сякаш то ме е излъгало.