— Сметаново… фъстъчено… лимоново…
И сега по стар навик целувам пръстите на Лиза и бъбря: „Фъстъчено… сметаново… лимоново…“, но излиза съвсем друго. Аз съм студен като сладолед и ме е срам. Когато дъщеря ми влиза в стаята ми и допира устни до слепоочието ми, аз трепвам, сякаш ме ужилва пчела, усмихвам се напрегнато и извръщам лицето си. Откак страдам от безсъница, в мозъка ми се е забил като гвоздей въпросът: дъщеря ми често вижда как аз, старецът, прочутият човек, мъчително се изчервявам, защото дължа на лакея; тя вижда как често грижата за дребните дългове ме кара да захвърлям работата си и по цели часове да се разхождам из стаята и да мисля, но защо нито веднъж тайно от майка си не дойде при мен и не ми прошепне: „Татко, ето часовника, гривните, обиците, роклите ми… Заложи всичко, трябват ти пари…“ Защо, като вижда как двамата с майка й, поддали се на фалшивото чувство, се мъчим да скрием от хората своята бедност, не се откаже от скъпото удоволствие да се занимава с музика? Аз не бих приел нито часовника, нито гривните, нито жертвите, пазил ме Бог — не това ми е нужно.
Тук си спомням и за своя син, варшавския офицер. Той е умен, честен и трезв човек. Но това не ми стига. Мисля, че ако аз имах стар баща и знаех, че понякога той се срамува от бедността си, щях да отстъпя офицерското си място на другиго и да се захвана за работа. Подобни мисли за децата ме отравят. Но защо? Само един тесногръд или озлобен човек може да таи злоба към обикновени хора, понеже не са герои. Но стига за това.
В десет без четвърт излизам — трябва да отида при моите мили момчета да чета лекция. Обличам се и тръгвам по пътя, който ми е познат вече от тридесет години и има за мен своя история. Ето голямата сива къща с аптеката; тук някога имаше малка къщичка, а в нея бирария; в тая бирария обмислях дисертацията си и написах първото любовно писмо на Варя. Писах го с молив, на лист с надпис: „Historia morbi“4. Ето бакалничката; едно време тук се разпореждаше евреин, който ми продаваше на вересия цигари, после някаква дебела жена, която обичаше студентите, защото „всеки от тях си имал майка“; сега там има рижав търговец, твърде равнодушен човек, който пие чай от меден чайник. А ето мрачната, отдавна неремонтирана университетска врата; скучаещия вратар с кожух, метлата, купчините сняг… На едно наскоро пристигнало провинциалистче, което мисли, че храмът на науките е наистина храм, такава врата не може да направи добро впечатление. Изобщо овехтелите университетски сгради, мрачните коридори, опушените стени, недостатъчната светлина, тъжният изглед на стъклата, закачалките и банките в историята на руския песимизъм заемат едно от първите места сред предразполагащите причини… Ето и градината. От времето, когато бях студент, струва ми се, не е станала нито по-хубава, нито по-лоша. Не я обичам. Щеше да бъде много по-умно, ако вместо охтичавите лица, жълтата акация и редкия подстриган люляк тук растяха високи борове и красиви дъбове. Студентът, чието настроение най-често се създава от обстановката, трябва там, където учи, на всяка крачка да вижда само възвишени, значителни и изящни неща… Пазил го Бог от хилави дървета, счупени прозорци, сиви стени и врати, тапицирани с окъсана кожа.
Когато стигам входа на моята сграда, вратата се отваря и ме посреща портиерът Николай, мой връстник и съименник, с когото служим отдавна заедно. След като ме пуска вътре, той се окашлюва и казва:
— Студ, ваше превъзходителство!
Или пък ако палтото ми е мокро:
— Дъждец, ваше превъзходителство!
После се спуща напред и ми отваря по пътя всички врати. В кабинета внимателно сваля палтото ми и междувременно успява да ми съобщи някоя университетска новина. Благодарение на близкото познанство, което съществува между всички университетски портиери и пазачи, той знае всичко, което става в четирите факултета, в канцеларията, в кабинета на ректора, в библиотеката. Какво ли не знае! Когато например злобата на деня е оставката на ректора или на декана, чувам как той в разговор с младите пазачи назовава кандидатите и веднага пояснява, че еди-кого си министърът няма да утвърди, еди-кой си сам ще се откаже, сетне се впуща във фантастични подробности за някакви тайнствени книжа, получени в канцеларията, за секретния разговор, състоял се уж между министъра и попечителя5 и т.н. Ако се изключат тия подробности, общо взето, той почти винаги излиза прав. Характеристиките, които прави на всеки кандидат, са оригинални, но верни. Ако ви трябва да знаете в коя година някой си е защитавал дисертацията си, постъпвал е на работа, уволнил се е или е умрял, извикайте на помощ колосалната памет на тоя стар боец и той не само ще ви каже годината, месеца и датата, но и ще съобщи подробностите, които са съпътствали това или онова обстоятелство. Така може да помни само който обича.