Най-отгоре лежи пожълтял от времето лист хартия.
Ръцете ми треперят, когато го вземам. Това е carte d’identité, лична карта от войната. Вглеждам се в малката паспортна снимка на млада жена. Жулиет Жервез.
— Мамо?
Чувам сина ми да се изкачва по скърцащите дървени стълби, стъпките му отекват в такт с ударите на сърцето ми. Дали ми е извикал преди това?
— Мамо? Не бива да си там горе. По дяволите. Тези стълби са толкова паянтови. — Той приближава и застава до мен. — Едно падане и…
Докосвам обутия му в панталон крак и леко клатя глава. Не мога да я вдигна.
— Недей — е всичко, което успявам да промълвя.
Той коленичи, после сяда. Усещам уханието на одеколона му, нещо ненатрапчиво и пикантно, примесено с едва доловим тютюнев дим. Той се е измъкнал да изпуши една цигара навън — навик, от който се бе отказал преди десетилетия, но отново бе възобновил след последната ми диагноза. Няма смисъл да изказвам на глас неодобрението си: той е лекар. Той знае по-добре от мен.
Инстинктът ми подсказва да хвърля картата обратно в сандъка и да затръшна капака, скривайки я отново. Това съм правила през целия си живот.
Сега умирам. Вероятно не много бързо, но не и много бавно. Изпитвам неустоимото желание да се върна назад в миналото.
— Мамо, ти плачеш.
— Така ли?
Искам да му кажа истината, но не мога. Чувствам се засрамена и притеснена от тази моя слабост. На моята възраст не би трябвало да се страхувам от нищо — и със сигурност не от собственото си минало.
— Искам да взема този сандък — изричам аз.
— Прекалено е голям. Ще прехвърля нещата, които искаш, в по-малък кашон.
Усмихвам се на опита му да ме контролира.
— Обичам те и отново съм болна. Поради тези причини ти позволявам да ми се налагаш, но още не съм умряла. Искам да взема този сандък със себе си.
— И какво толкова ти трябва от него? Тук има само наши стари рисунки и други боклуци.
Ако му бях казала истината преди много години или бях танцувала, пила и пяла повече, може би той щеше да вижда мен, вместо обикновената грижовна майка, на която винаги може да разчита. Той обича една моя непълна версия. Винаги съм смятала, че точно това искам: да ме обичат и да ми се възхищават. Сега ми се струва, че може би бих искала да ме познават.
— Приеми го като последното ми желание.
Виждам, че той иска да ми каже да не говоря така, но се страхува, че гласът му ще го издаде. Синът ми се прокашля.
— Вече два пъти го победи. Ще го победиш отново.
И двамата знаем, че това не е истина. Аз съм отпаднала и немощна. Вече не мога да спя, нито да се храня без помощта на медицинската наука.
— Разбира се, че ще го победя.
— Просто искам да си в безопасност.
Усмихвам се. Американците могат да бъдат толкова наивни.
Някога споделях оптимизма му. Мислех, че светът е безопасно място. Но това беше много отдавна.
— Коя е Жулиет Жервез? — пита Жулиен и аз се сепвам леко, когато чувам това име от устните му.
Затварям очи в полумрака, който мирише на плесен и отминал живот, мислите ми се връщат назад, като мост през годините и континентите. Противно на волята ми — или може би в съгласие с нея, кой вече може да каже? — аз си спомням.
Глава 2
Светлините над цяла Европа ще угаснат;
Докато сме живи, няма да ги видим да светнат отново.
СЪР ЕДУАРД ГРЕЙ[1] ЗА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Август 1939
Франция
Виан Мориак излезе от хладната, измазана с хоросан кухня и пристъпи в предния двор. В тази красива лятна утрин в долината на Лоара всичко цъфтеше. Белите чаршафи плющяха на вятъра, а избуялите рози грееха край старата каменна ограда, която скриваше дома ѝ от пътя. Две трудолюбиви пчели жужаха сред цветовете; тя чу в далечината монотонното потракване на влака и после нежния смях на малката си дъщеря.
Софи.
Виан се усмихна. Осемгодишното ѝ момиченце навярно тичаше из къщата, а баща ѝ се суетеше около нея, докато се приготвяха за съботния пикник.
— Дъщеря ти е истински тиранин — обяви Антоан, появявайки се на прага.
Той се приближи към нея, намазаната му с брилянтин черна коса блестеше на слънцето. Тази сутрин се бе занимавал с мебелите — изстърга с шкурка един стол, който стана гладък като сатен — и тънък слой дървесен прах бе посипал лицето и раменете му. Беше едър мъж, висок, с широки рамене, грубо лице и тъмна набола брада, която се налагаше постоянно да бръсне.
1
Британски политик и дипломат (1862–1933), външен министър, член на Камарата на общините от Лейбъристката партия. — Б. пр.