— Не, деца — каза. — Този канибал би предпочел да умре от глад, отколкото да отреже толкова красив пръст.
И двамата се изненадаха от това, но лекарят ги успокои с мил жест. После нареди носилката да бъде отнесена и Били Санчез пожела да отиде заедно с жена си, държейки ръката й. Лекарят го хвана за ръката.
— Вие не можете да отидете — каза. — Тя отива в спешно отделение.
Нена Даконте отново се усмихна на съпруга си и продължи да му маха с ръка докато носилката изчезна от погледа му в края на коридора. Лекарят се бе върнал обратно, проучвайки информацията записана от медицинската сестра на една таблица. Били Санчез му извика.
— Докторе — каза. — Жена ми е бременна.
— В кой месец?
— Втория.
Лекарят не придаде такава важност на това, колкото бе очаквал Били Санчез. „Добре, че ми казахте за това“ каза и замина подир носилката. Били Санчез бе останал в потискащия салон, където се усещаше миризмата на потта на болните, гледаше към празния коридор, където бяха отвели Нена Даконте и стоеше, без да знае какво да прави, после седна на дървената скамейка, където чакаха и други хора. Не знаеше колко време бе останал там, но когато реши да излезе от болницата пак бе станало нощ и дъждът продължаваше да ръми; а той бе смазан под мъките на света, бе в състояние, в което не знаеше какво да прави дори със самия себе си.
Години по-късно, както успях да установя от болничните архиви, Нена Даконте бе постъпила в болницата на 7 Януари, вторник в 9:30 часа. Тази първа нощ, Били Санчез бе преспал в колата си, паркирана срещу входа на бърза помощ и на следващия ден, в много ранен час, в най-близкото кафене, което бе открил, бе изял шест рохки яйца и бе изпил две кафета с мляко, защото не бе ял като хората от Мадрид насам. После се върна обратно в салона на бърза помощ за да види Нена Даконте, но там му обясниха, че трябва да се върне към главната врата. Най-накрая бе успял да намери един астуриец2 сред служителите, който да му помогне да се разбере с портиера и портиера му каза, че Нена Даконте наистина беше записана в болницата, но биваха приемани посетители само вторниците от девет до четири. А това означаваше след шест дни. Опита се да говори с онзи лекар, описвайки го като плешив негър, който знаеше испански, но въпреки наличието на две толкова характерни особености, никой не можа да му помогне.
Успокоен от факта, че Нена Даконте присъства в регистъра на болницата се върна обратно там, където бе оставил колата и един пътен полицай го накара да я паркира на края на един тротоар, два блока нататък в една много тясна уличка само с нечетни номера. На отсрещния тротоар видя една реставрирана сграда с табела „Хотел Никол“. Беше с една звезда и имаше един мъничък салон, в който нямаше нищо друго, освен един диван и едно старо стенно пиано, но собственика на хотела с тънък глас, можеше да се разбира с клиентите на какъвто и да е език, при условие, че имаха пари да си плащат. Били Санчез се настани в единствената празна стая с единадесет куфара и девет кутии с подаръци; това бе една триъгълна таванска стая на деветия етаж, до която задъхано се качваше по извита стълба, вмирисана на задушена карфиолска пяна. Стените бяха покрити с вехти стенни килими, а от единствения прозорец не се процеждаше нищо, освен мътната светлина на вътрешния двор. В стаята имаше двуместно легло, един голям гардероб, един обикновен стол, портативно биде и ибрик и тас за миене на ръце, така че единствения начин да се стои в стаята бе да се опънеш в леглото. Всички те бяха далеч от вехти, бяха в плачевно състояние, но в същото време бяха чисти и ухаеха приятно на химически препарати.
Животът на Били Санчез не би бил достатъчен да разбере непонятностите на този свят, построен върху способността на алчност. Нито бе разбрал мистерията на осветлението на стълбите, което изгасяше, преди да успее да стигне до етажа си, нито пък бе успял да открие начин пак да го включи. Бе минала половината сутрин, докато открие, че на площадката на всеки етаж имаше по една мъничка стаичка, където имаше завързана с верига тоалетна и тъкмо бе решил да я използва на тъмно, когато по една случайност откри, че за да не бъде забравено включено по невнимание, осветлението само светваше, когато вратата биваше залостена с мандала отвътре. Душът, който имаше намерение да ползва два пъти на ден като в собствената си страна, се намираше на края на коридора и за който се плащаше отделно и в брой, а топлата вода бе под зоркия надзор на управителите и свършваше за три минути. Но все пак, Били Санчез бе достатъчно на себе си, за да разбере, че този толкова различен от неговия собствен ред бе по-добър, отколкото да остане на улицата в средата на месец януари; на всичкото отгоре се чувстваше толкова смаян и самотен, че не можеше да разбере как така някога бе съумял да живее без Нена Даконте.