Та значи в онази зима с дрезгава светлина, мъгла и сив дъжд, набавях фураж, скитах, грабих и се бих нашир и надлъж из онази фламандска земя, която не беше суха като на по-голямата част от Испания — в това Господ ни се усмихна, — а почти цялата зелена подобно на полетата на моето родно Оняте, макар и доста по-равна и набраздена от реки и канали. При подобна дейност скоро се оказах изпечен майстор в краденето на кокошки, разравянето на репи, в опирането на нож в гърлото на селяни, гладни колкото нас, за да им отнема сиромашката храна. В крайна сметка направих, през следващите години щях и още да направя, много неща, споменът за които не ме изпълва с гордост. Но оцелях през зимата, помогнах на другарите си и станах мъж в пълния и страшен смисъл на тази дума:
Както писа самият Лопе за себе си. Загубих и девствеността си. Или добродетелта си, казано в стила на преподобния Перес. Което в онзи момент, във Фландрия и в положението ми на полуносач, полувойник, беше от малкото неща, останали ми за губене. Но това е съкровена и лична история и не възнамерявам да я разказвам тук, поради нейната маловажност за ваши милости.
Отделението на Диего Алатристе беше основното във взвода на капитан дон Кармело Брагадо и беше формирано от най-добрите бойци от всички краища на Испания: смелчаги, лесни на оръжие и трудни на увъртания, създадени да страдат и да воюват, всичките войници ветерани, които най-малкото бяха сърбали попарата на похода в Палатината6 или на дългогодишна служба в Средиземно море с легионите на Неапол и Сицилия, какъвто беше случаят с малагенеца Курро Гароте. Други, като Хосе Лоп от Майорка или бискаеца Мендиета се бяха сражавали във Фландрия преди Дванадесетгодишното примирие. А пожълтелите страници на военните книжки на някои, като на Копонс от Уеска и самия Алатристе, начеваха от последните години на властването на добрия дон Фелипе Втори, мир на праха му, под чиито стари знамена, както би се изразил Лопе, и двамата бяха препасали шпага и мъх бе опасал устните им. С отпускарите и попълненията отделението възлизаше на десет-петнайсет души, според случая. То нямаше определена функция в ротата, а по-скоро се придвижваше бързо и подкрепяше другите в различните им акции. За целта разполагаше с половин дузина аркебузи и още толкова мускети. Отделението се ръководеше по необичаен начин: нямаше ефрейтор или командир, защото частта беше на директното подчинение на капитан Брагадо. А той я използваше ту на бойната линия, ту я оставаше да се движи, както й скимне, при внезапни удари, разузнавалия, леки престрелки и набези във вражеска територия. Както казах, всички бяха врели и кипели в занаята. Навярно поради това във вътрешния ред по някакво негласно споразумение всички отдаваха върховенство на Диего Алатристе, без да бъде назначен за ефрейтор или да му е предоставена друга власт в йерархията. Колкото до трите ескудос, полагащи се на командира на отделението, тях ги получаваше капитан Брагадо, защото фигурираше в документите на легиона като такъв, и те бяха прибавяни към заплатата му от четиридесет ескудос като щатен капитан на взвода. Защото освен благородник, както е видно от името му, и разумен офицер, който държеше на дисциплината, дон Кармело Брагадо беше от тия, дето не пропускат монетен звън. Не подминаваше нито едно мараведи. Водеше все още зачислени убитите и дезертьорите, за да си присвоява заплатите им. От друга страна тази практика беше широко разпространена и в защита на Брагадо можем да кажем две неща: никога не отказваше да помогне на войник в нужда и освен това на два пъти предложи Диего Алатристе за повишение в ефрейтор на отделението, при все че от въпросните два случая последният беше по-скоро за разжалване. Във връзка с уважението, което Брагадо хранеше към господаря ми, ще спомена два факта. Четири години по-рано, в Монтаня Бланка, при провала на първото нападение на Тили7 и втората атака под командването на Букоа8 и полковник Гийермо Вердуго, Алатристе и капитан Брагадо — както и баща ми Лопе Балбоа, — бяха изкачили рамо до рамо възвишението, сражавайки се за всяка педя земя сред скалите, осеяни с трупове. А една година след това, в полето на Фльорус, когато дон Гонсало де Кордова спечели битката, но старият картагенски легион се оказа почти унищожен, след като удържа няколко кавалерийски залпа, Диего Алатристе беше сред последните испанци, заобиколили безстрашно знамето, което самият капитан Брагадо държал високо, след като загинал знаменосецът и всички офицери. Да му се не види, в онази епоха и за онези хора тия неща все още имаха някаква стойност.
6
Палатинат — така са се наричали наследствените земи на графовете паладини — титла на потомствени висши благородници в Свещената Римска Империя. В ранното средновековие графовете с тази титла управлявали земите на Свещената Римска Империя в отсъствие на императора. Впоследствие владетелите на тези територии се сдобиват с титлата „принц-електор“, което означава, че са имали правото да участват в избора на император на Свещената Римска Империя, а така наречената Златна папска була от 1356 г. провъзгласява титлата палатински електор за най-висок светски пост в Свещената Римска Империя. Палатинатът е постоянен център на верски конфликти. Изборът на поредния палатински принц-електор за крал на Бохемия дава повод за избухването на Трийсетгодишната война. Династическите разклонения разделят наследниците на титлата на католици и калвинисти. — Б.р.
7
Йохан Церклаес, граф фон Тили (1559–1632 г.) генерал и фелдмаршал, главнокомандващ войските на Свещената Римска империя по време на Трийсетгодишната война. — Б.р.
8
Шарл дьо Лонгвал, граф дьо Букоа (1571–1621 г.) — виден военачалник по време на Трийсетгодишната война. — Б.р.