Той запали лампата, погледна се в джобното си огледалце и се засмя. Остави кожената чанта върху масата и започна да изважда от бездънните джобове на шлифера си другите си трофеи от Бояновия дом: празното шишенце, чието съдържание Ичеренска беше изляла на пода, други две шишенца, пълни с червена течност, и едно листче с няколко набързо надраскани цифри.
Върху крилото на прозореца, през който беше наблюдавал Виктория Ичеренска, зееше една празна рамка. Личеше си, че стъклото е изваждано внимателно, защото по черчеветата не можа да открие нито едно гвоздейче — всичките гвоздейчета бяха изскубнати до едно. Рамката не беше маджунирана и следите от дупчиците изглеждаха съвсем пресни. Авакум премери дължината и ширината на празната рамка и записа размерите й върху листчето, което сега постави на масата. Всъщност той беше проврял ръката си през този отвор, за да отвори куката на прозореца и се промъкне в стаята.
Двете шишенца не бяха негови — той ги намери в кухнята сред една камара други шишета. А течността, с която ги беше напълнил — вероятно вино, — той изля от две съвършено еднакви бутилки, които откри в долната половина на кухненския шкаф. И двете бутилки бяха до половината празни, имаха еднакви етикети „Българско шампанско“ и той сигурно нямаше да им обърне никакво по-специално внимание, ако върху етикета на едната бутилка не беше забелязал малко кръгче, изписано с химически молив.
И така, като остави трофеите, той изми ръцете си със спирт (спирта на бедния даскал Методи!), отвори чантата и се залови със сребърната чаша. Шийката и дъното на тази чаша бяха еднакви, имаха еднакъв диаметър, но диаметърът на вътрешното дъно беше сравнително по-малък от външния. Тя грееше меко, с матов блясък, защото среброто беше старо. Дебел инкрустиран венец обикаляше шийката околовръст — и този венец веднага направи впечатление на Авакум. Върху цилиндричните чаши златарите обикновено не поставяха венци. Златарите поставяха венци на конусообразните чаши, за да уравновесяват разликата между шията и дъното. Този венец, разбира се, беше безвкусица.
Но все пак венецът съществуваше и дори се набиваше в очи с големината си. Авакум знаеше от опит, че когато нещо се набива в очи, елементът „случайност“ трябва да се изключва от сметката.
Той погледа някое време чашката, без да примигва, после изведнъж завъртя шийката й отдясно наляво. Горната част на чашата започна леко и плавно да се отвинтва от долната й част.
Нарезите бяха малко — но плитки и гъсти като на далекоглед. Под тях се източваше втора — вътрешна чаша, направена от някакъв тънък и лек метал. „Дуралуминий“ — помисли Авакум.
Тази вътрешна чаша беше разграфена на дребни квадратчета и във всяко квадратче личеше изрязана по една латинска буква. Буквите образуваха думи и редове. Редовете бяха четири и следваха един под друг като стихотворение.
И още една подробност забеляза Авакум: изрезките на буквите бяха плътно запълнени с някакво зеленикаво вещество.
Той угаси осветлението и миниатюрните буквички в същия миг блеснаха със своя светлина.
Беше красиво, много красиво и Авакум прехласнато гледаше стиховете и усмихнато им се любуваше.
Но времето течеше, от насрещния двор изкукурига петел. Той се сепна и направи това което всеки друг на негово място щеше да направи: продиктува на свръзката си в София английските думи — буква по буква, така както бяха поместени в квадратчетата. Съобщи общия брой на квадратчетата и ония помежду тях, които бяха празни или съдържаха някакъв препинателен знак. Сетне помисли няколко секунди и предаде: „Наредете незабавно, на управлението в Пловдив да бъде арестувана Виктория Ичеренска; също — собственикът на вилиса, с който тя е пътувала тази нощ до Момчилово.“ Изчука два пъти кодовото съкращение „много бързо“, поиска среща в два часа следобед и даде край.
И след като прибра и „трофеите“ в куфара си, той се мушна под завивката и тутакси заспа.
Навън беше започнало да се развиделява. Настъпваше мъгливо навъсено утро.
Към 9 часа той дойде да закуси в Илчовата механа. От приказка на приказка стана дума за жената на Ичеренски.
— Да съм на негово място — каза Авакум, — аз не бих я оставил да си живее самичка в Пловдив. Геологът има тук хубава квартира. Какво им пречи, за да се съберат заедно като хората?
Бай Марко повдигна рамене.
— Тя никога ли не е дохождала в Момчилово? — попита Авакум.
— Ами! — поклати глава бай Марко. — Май че на два пъти е идвала, но за по няколко часа. Тъй ми се струва.
5
Стиховете са от Шели. Няколко месеца след тия събития аз ги преведох, но моят превод е далеч от хубостта на оригинала, колкото е далеч например нашата Земя и лъчезарната Зорница. Все пак аз съм ветеринарен лекар и нямам нищо общо с поезията. Но преводът е такъв: