— Що за съобщение беше това? — промърмори недоволен от себе си Джеръми. Никога не успяваше да бъде добър в нюансите.
Но тогава колата до него забави малко ход и Джеръми обърна внимание на нюанс от съвсем друго естество. Шофьорът се бе вгледал твърде дълго в телефона му. Погледът му беше твърде напрегнат.
Станал си параноик, звънна гласът на емоцията в главата на Джеръми, но постепенно професионалната логика надделя. „Това, че страдаш от параноя, съвсем не означава, че те не са зад гърба ти“ — помисли си той, направи остър завой и се насочи към „Адамс Морган“39.
Сирад караше на север по Мерит Паркуей, опитвайки се да осмисли това, което Мичъл й беше казал. Въпреки че изпълнителният директор я беше направил отговорник на проекта „Куантис“, той продължаваше да не й разкрива някои от най-важните подробности. Отгоре на това, загадъчният й шеф още от самото начало знаеше за истинския й работодател — ЦРУ. „Бордърс Атлантик“, както и изненадващо голям брой от големите корпорации в САЩ от години сътрудничеха на разузнавателните агенции, предлагайки изпълнителски постове на действащи агенти. ЦРУ го наричаше неофициалното прикритие (НОП) — елитни шпиони биваха внедрявани в производствени, финансови, вносно-износни и комуникационни сектори и събираха информация, до която обикновените агенти просто не можеха да достигнат.
Но с времето нещата ставаха все по-трудни. По традиция агентите на ЦРУ бяха част от дипломатическите корпуси — така офицерите за свръзка в посолствата зад граница притежаваха служебни документи от Държавния департамент и се радваха на дипломатически имунитет, в случай че ги откриеха или „осветяха“. Но един НОП нямаше подобен имунитет — ако го откриеха, той отиваше в затвора до края на живота си или дори по-лошо.
Въпреки рисковете — или, може би, именно заради тях — елитните оперативни служители предпочитаха да работят като НОП. Чуждите правителства вече наблюдаваха дипломатите с толкова голямо внимание, че напълно ограничаваха възможностите им за събиране на разузнавателни данни — там агентите можеха само да си побъбрят по коктейлите, да разглеждат открити анкети или да разчитат на случайни наблюдения. Висшите корпоративни чиновници обаче имаха възможност да предлагат пари. И понеже парите изкушаваха алчните, а алчността надделяваше над строгото спазване на правилата дори и в най-подозрителните държави, НОП бяха свободни да правят подкупващи предложения и да купуват всеки, до когото не биха могли да стигнат по други пътища. В един свят, управляван от големите мултинационални корпорации, чийто капитал нерядко бе по-голям от брутния национален продукт на редица държави, бизнесът се въртеше именно така. Парите, а не верността към родината бяха ръководният принцип.
Сирад и нейният контрольор от ЦРУ — господин Хох, знаеха всичко това, когато Мичъл й бе възложил проекта „Куантис“. Но сътрудничеството на Мичъл с нейната агенция беше много по-дълбоко, отколкото тя предполагаше. Макар че отначало никой ней беше съобщил това, изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ също беше търкал навремето наровете във Фермата. След като беше завършил университета в Дартмут в края на 60-те години, той бе ангажиран по времето на Студената война и бе внедрен първо в академичните среди в Перу, а след това бе навлязъл по-дълбоко и бе работил в международен търговски център в Чили.
Мичъл бе използвал 400000 долара, дадени му от ИТТ40, за да закупи един „Груман Гуз“, да наеме пилот и секретарка и да прехвърля към Съединените щати и обратно жизненоважна информация за южноамериканската държава. Работейки с мултинационалния ИТТ той бе помогнал и за свалянето и последвалото убийство на Салвадор Алиенде през 1972 г. В резултат на това ИТТ получи чилийската мед, от която толкова се нуждаеше за телефонните си линии, а ЦРУ разработи мрежа за разузнавателна информация в тази част от света, която отчаяно се опитваше да спаси от съветската експанзия.
Трийсет години по-късно „Бордърс Атлантик“ израсна като огромен хипопотам в средите на международния бизнес, разбира се, не и без помощта на милиардите долари, осигурени от Мичъл. Фирмата имаше представители в 117 страни и голяма мрежа от агенти. Кадрите НОП, работещи в „Бордърс Атлантик“, играеха и от двете страни на линията, предлагайки на компанията каквото й беше нужно, за да увеличава пазарния си дял, а на правителството на САЩ — необходимата информация, касаеща националната сигурност.
„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, но те всички са мои.
40
Интърнешънъл Телеграф енд Телефон — една от най-големите телекомуникационни компании на САЩ. — Б.пр.