Високият, елегантен мъж премина по „ръкава“ от самолета до сградата на летището, носейки брезентовата си торба и новия брой на списание „Тайм“. На корицата имаше две снимки една срещу друга, прерязани от назъбена линия по средата: от една страна беше президентът Венабъл, а от другата — саудитският принц Абдула. Заглавието гласеше: СЪЮЗНИЦИ ИЛИ АРМАГЕДОН?
— Приятно прекарване — пожела му стюардесата и той последва останалите пътници в залата на летището.
„Не виждам нищо приятно във всичко това — помисли си той, като се насочи към един почти пуст сектор от аерогарата. Чаткането на каубойските му ботуши по мраморния под отекваше в красиво подновения интериор на залата. — Но, както обикновено, дългът и удоволствието рядко се съчетават добре“.
Полковник Елис видя, че шофьорът му го чака в студа, и това му напомни годините, прекарани в Пентагона. Свещеникът на Финеас седеше зад кормилото на един тъмночервен форд с номера от Вирджиния.
— Какво е положението на нещата? — попита Елис.
— Клетка шест е разположена в укрепената къща до „Адамс Морган“. Разузнавателната група е осигурила охраната на съоръженията, има караул на смени и допълнително подкрепление при резервоара „Макмилан“. Трябва да приготвим пакетите до девет часа тази вечер.
— Какво става с неверника?
— Уолър. Джеръми Ендрю Уолър. Трийсет и една годишен, женен, с три деца. Сто четиридесет и пет хиляди долара ипотека. Табелка отпред. Абонамент за „Нешънъл Джиографик“, „Попюлър Сайънс“ и „Маколс“.
— Има семейство, така ли?
— Да. Току-що ги прибрахме.
— Дали е от ФБР? — помисли си Елис на глас.
— Да. Снайперист от Отряда за освобождаване на заложници. Започнах „сондажи“ във Форт Браг и Дем Нек42. Ще се опитам да открия някой, който може да е работил с него.
Бившият член на Специалните сили се обърна назад, за да погледне през прозореца, когато колата се откъсна от тротоара.
Отряд за освобождаване на заложници, помисли си той. Този тип можеше да им създаде доста неприятности.
Джеръми се върна в авторемонтната работилница пет минути преди уреченото време. Докато чакаше, бе чел някакво евтино романче над сочни пържени картофки и сандвич „Макдоналдс“, затоплен в микровълнова печка. Остра болка го притискаше точно зад гръдната кост — като че ли храната му бе приседнала или го душеше някакво предчувствие.
— Готови ли сте за шофьора? — попита той, след като почука и влезе с уверена стъпка, с надеждата, че изглежда спокоен.
— Задръж! — каза Малачи. Той стоеше близо до задния край на бетонобъркачката и бе вдигнал възпиращо ръка. Другите двама стояха точно зад него, носеха дебели гумени ръкавици и дихателни маски, които се използваха при работа с опасни химически материали.
— Мирише като в селска ферма напролет — каза високо Джеръми.
Той си спомни как като малко момче бе работил във фермата на приятеля си Ерик. Можеше ли да забрави как сутрин, с пукването на зората, се качваше да налива дизел в резервоара на големия трактор „Джон Диър“, докато Ерик сипваше фосфатните торове в специалния прицеп на машината.
— Ти си гледай твоята работа — озъби се Малачи.
— Както кажеш — рече примирително Джеръми.
Той се опита да прецени обстановката, без да изглежда любопитен. Един от мъжете с маски се бе качил на стълба и се бе навел над големия отвор на бетонобъркачката. На върха на стълбата имаше закрепена кутия с размерите на куфар. Като че ли изсипваха съдържанието й във фосфатната смес.
— Скоро ли ще свършите?
Другият мъж се наведе над нещо близо до задния калник на камиона и Джеръми предположи, че това е детонаторът.
— Само пет минути — каза Малачи, като погледна часовника си. — Свръзката ти трябва да пристигне всеки момент.
— Тук съм — съобщи глас, който Джеръми разпозна веднага.
— Полковник? — каза той и се обърна към Елис и още един мъж, когото не бе виждал досега. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.
— Е, аз се научих, че очакванията могат да крият в себе си сериозна опасност — каза Елис. — Особено когато си имаш работа с непознати.
Джеръми реши, че долавя заплаха в гласа му, но после сметна, че му се е сторило.
— Подготвихме всичко, полковник — докладва шефът на авторемонтната работилница, без да направи повече опит да се включи в разговора, и не приближи до тях.