Води, подчинявай се или изчезвай от пътя, беше му набивал в главата неговият първи военен инструктор.
Е, той никога не бе бил от тези, които се подчиняваха.
Писта две-три, изток, припомни си Елис, оглеждайки се за следи от раздвижване. Всъщност бяха проверявали и препроверявали всяка вероятност, но и тук, както и при всички друга операции, съществуваше възможност за провал, макар този случай да беше малко по-различен. Точно в това Елис виждаше красотата на съпротивителния модел без ръководство — ако противникът заловеше един от членовете, какъвто и да беше той по ранг, нямаше начин да се провали цялата организация.
Полковникът провери за сетен път екипировката си.
Грижи се за оборудването си и то ще се погрижи за теб, беше го учил инструкторът му преди толкова много години. Това беше проста истина, която се запечата в съзнанието на осемнайсетгодишния сирак, който не искаше нищо друго, освен да има кауза, за която би дал живота си.
А тази кауза беше точно такава. Божието просветление на бойното поле се бе превърнало във фиксидея за него. В последен завет.
— „Помни как си приел и какво си чул… — прошепна той цитат от «Откровение на Йоана». — … Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред моя отец и пред неговите ангели“46.
Бяло. Елис кимна с глава. Чисто бяло: цветът на доброто.
— Що за лайнар би ударил едно малко момиче? — попита Джеръми. Беше се обърнал към Кейлъб и говореше тихо — така че децата да не могат да го чуят.
— Такъв, който иска информация — отвърна Кейлъб и повлече Джеръми напред, като почти го повали на земята.
— Казах ти, че той ще се върне за нас, нали, мамо? — рече Мади, която стоеше до майка си, но само защото така й бяха казали. Не сваляше очи от баща си в очакване на напътствия.
— Татко? — обади се Кристофър. Второто по възраст дете на Уолър надигна главичка от гърдите на майка си и седна. — Татенце?
— Здрасти, приятел — каза Джеръми. Въпреки болката в крака и гнева, изпълващ съзнанието му, той си наложи да се усмихне. — Засега стой там, при майка си, разбра ли?
Кристофър искаше да стане и да се затича към баща си, който за него бе по-велик и от Супермен, но видя Кейлъб. Ужасът, който изпитваше от белия „пират“, напълно го парализира.
— Всичко това е много вълнуващо — каза Кейлъб, като побутваше Джеръми към семейството му. — Но не разполагаме с много време.
Той направи знак с ръка и мъжът с револвера коленичи и сграбчи Кристофър.
— Не! — започна да хълца малкото момче, вкопчвайки се в майка си и разкъсвайки ризата, с която я бяха наметнали. Каролайн се опита да го задържи, но бе здраво овързана и не можеше дори да се протегне.
— Достатъчно! — извика гневно Джеръми. Той протегна свободната си ръка, за да спре мъжа с пищова, но Кейлъб го събори на пода.
— Остави баща ми! — кресна Мади и се просна върху Джеръми, опитвайки се да го защити.
— Какво знаеш за проект „Меджидо“? — попита Кейлъб.
Джеръми се опита да не показва колко го мъчи болката.
— Никога не съм чувал за проект „Меджидо“ — отвърна той, избута Мади встрани от себе си и се опря на стената, за да се изправи отново на крака.
— Грешен отговор номер едно — рече Кейлъб.
Човекът с револвера стовари тежката дръжка на оръжието си върху десния крак на Кристофър.
Детето запищя и падна.
„Мисли! — наложи си Джеръми. Мъжът повдигна револвера и се приготви за нов удар. — Чувствата няма да ти помогнат да излезеш жив оттук. Използвай това, което имаш около себе си, за да победиш противника“.
— Нищо не мога да направя, за да не нараняваш семейството ми — каза след малко той на Кейлъб с възможно най-спокойния си глас. — Получих заповед да спра по-нататъшните атентати. Но никога не съм чувал за проект „Меджидо“.
— И затова ли помогна при подготовката на бетоновоза? — ухили се Кейлъб. Говореше спокойно, докато Кристофър поемаше агонизиращо въздух с отворена уста, неспособен дори да заплаче заради ужасната болка. Когато малкото момче отново започна да стене, Кейлъб изкрещя на Джеръми: — И така ли спря по-нататъшните атаки?