— Да. И вървях пеша, защото колата ми беше на ремонт заради спирачките, а и магазинът не е далеч от апартамента ми.
— Но идвахте откъм джамията, нали така?
Ашар изглеждаше учуден.
— Да, всеки вторник водя там лекции по религиозни въпроси. И след това отидох на работа.
— И какво стана после? — попита Джейн. — Разкажете ми за белия мъж.
— Мъжът имаше брада и слънчеви очила и беше нахлупил бейзболната си шапка така, че не виждах добре лицето му, и това ме учуди малко. Свали си прозореца и ме попита за посоката, а после видях оръжието и стомахът ме присви. След тези експлозии има толкова много насилие срещу американците от арабски произход.
— После какво се случи? — попита Джейн.
— Качи ме в микробуса. Улицата беше много оживена, но никой не ни обърна внимание. Той просто излезе от буса и ме набута отзад. После се качи след мен и ми овърза краката и ръцете с въже.
— Каза ли ви нещо? — попита тя.
— Отначало не каза нищо и ме откара направо някъде до летището — там, където ме арестуваха после. После ми каза, че ако не бягам, нямало да ме нарани.
Тя кимна и отбеляза нещо в тефтерчето си.
— Бихте ли разпознали мъжа, ако ви го покажем на снимка? — попита Джейн.
— Ами, може би — вдигна рамене Ашар. — С тези очила и брада, не съм сигурен…
Джейн бръкна в джоба си и извади един „Палм Заир“17. Докосна екрана три пъти с едно малко острие и го обърна към Ашар.
— Погледнете тези снимки. Виждате ли тук човека, който ви отвлече?
Ашар се подчини с малката надежда, че тази жена, най-накрая, ще му повярва. Той разгледа десетина снимки. Всички бяха на бели мъже, някои с бради, други с очила. Част от снимките бяха цветни, други черно-бели.
— Не знам — каза той. — Тези снимки са толкова…
После нещо привлече вниманието му и очите му се отвориха широко.
— Чакайте… чакайте. Да, това е той! — На лицето му се изписа горчива усмивка. — Ето това е мъжът, който ме отвлече! Разбирате ли, това е той!
Редник Джейн обърна малкия екран към себе си, за да погледне.
— Благодаря ви, Ашар — каза тя и прибра компютъра обратно в джоба си. — Ето, казах ви, че ви вярвам.
— Това означава ли, че мога сега да си вървя? — попита той. За първи път, откакто бе започнал този кошмар, в Ашар — се събуди искрица надежда.
— Страхувам се, че това няма да е възможно веднага — каза Джейн.
Нямаше нужда от повече обяснения. Вече имаше това, за което бе дошла.
— А кога… — умолително започна той. — Кога ще мога да се върна при семейството си?
— Решението взимат други хора, с по-висок ранг от моя — отвърна Джейн, която вече се бе насочила към кухнята. — Но аз ще им кажа мнението си.
Целият живот на полковник Бък Елис беше белязан от насилие. В буквалния смисъл на думата. Майка му го беше родила на автомобилната седалка след една катастрофа. Там, между изкривения хром и разкъсаните тапицерии на един форд, модел 1947-ма, Елис бе вдъхнал първата си глътка въздух и беше плакал, сякаш бе усетил заобикалящата го смърт. Първият мъж, появил се на мястото на катастрофата, бе един баптистки свещеник, който бил така покъртен от сцената, че посветил на случката следващата си неделна проповед, записал я и мушнал текста в найлонов плик, така че роденото по чудо дете да може да я запази, докато порасне.
Онази нощ заради мокрия асфалт в Хюстън загинали и двамата му родители. Той бил оставен на един чичо алкохолик и съпругата му, която чичото редовно побийвал. Проповедта била загубена при постоянните местения в непрекъснато сменящите се приемни домове на изоставеното на пътя дете.
— Двама души влизат, две места свободни! — викна той.
Полковникът бе едър мъж, в превъзходна форма за своите шейсет и една години и все още се подстригваше ниско, както правеше и в прогимназията. Стоеше пред черна като въглен постройка, шеговито наречена „Къщата на ужасите“, и проверяваше списъка на вещите, необходими за осигуряването на безопасността. Хора от цял свят бяха готови да платят таксата от 1785 долара, за да прекарат седмица в „Хоумстед“, и като водещ инструктор, той искаше да се увери, че всички посетители ще се приберат живи и здрави, за да могат да разказват за тренировъчните му учения.
Двама души, две свободни места. Спомни си, че за първи път бе чул тези думи, когато служеше заедно с британския Двайсет и втори специален въздушен батальон през 1980-та. Минаваше през техния гарнизон в Херефорд, когато ирански терористи превзеха иракското посолство на Принцес Гейт в Лондон. Какъв ужасен хаос само бяха предизвикали.