„Трябва да е това там, отдясно“ — каза си Джеръми, отхвърляйки от ума си тревогите за Каролайн и трите малки деца, като се насочи към един на пръв поглед съвсем обикновен контролен пункт. Това беше военно съоръжение — или поне така изглеждаше. Никога не бе посещавал Харви Пойнт, но други момчета от екипа му бяха говорили за секретната база по начин, по който говореха и за Кемп Пиъри.
„Точката“19, както я наричаха накратко, бе в източните предградия на едно малко селище, щръкнало като дебел палец в тесния пролив Албъмърл. Кръстена на един от първите губернатори на Северна Каролина, военната база служеше като тренировъчен център за служители на ЦРУ, политически дейци, подложени на висок риск, и на някои от най-секретните групи в историята. Тук бяха подготвяни както тайни агенти, внедрени по-късно в обкръжението на Ясер Арафат, така също и руски разузнавачи, бунтовници от кубинския Залив на прасетата и редица организации, за които средният американец сигурно не би искал и да знае.
Момчетата от екипа бяха предупредили Джеръми да не си прави труда да пита някого за посоката. Този безличен на външен вид комплекс предлагате на селището край пролива много работни места й добра финансова помощ. И, разбира се беше напълно секретен. Затова и всички любопитни посетители получаваха от жителите на Хартфорд един и същ отговор: „Точка ли, каква точка?“.
Джеръми спря до външния микрофон и един равнодушен глас го помоли да изгаси фаровете, да изключи всички преносими електронни уреди и да се легитимира. Дотук с разговора с моите хора.
— Джеръми Уолър, ФБР — обяви снайперистът от ООЗ при портала. Изгаси фаровете, но ярките живачни лампи осветяваха всичко като в ден. От другата страна на тежката стоманена врата имаше голямо, добре оборудвано помещение за охраната. Трима мъже в черни облекла стояха наблизо, стиснали готови за стрелба автоматични карабини „М-4“. Единият от тях държеше на къса верижка царствена немска овчарка.
— Поставете личната си карта пред камерата, сър — изкомандва властен глас.
Джеръми показа личните си документи и след няколко минути стоманената врата се раздвижи. Насочиха го към друга постройка, където отново трябваше да представи личната си карта и да попълни формуляр за спазване на секретност. Взеха му мобилния телефон и му подадоха табелка с неговото име, пропуск за посетители и указание за основните правила за сигурност на базата.
— Искате ли и пистолета ми? — попита Джеръми, но един от пазачите само се засмя.
— Не и докато вие от ООЗ сте така добри, както твърдите — каза той. — Ще бъдете настанен в ергенските офицерски помещения. Просто следвайте картата и се регистрирайте при входа. През цялото време носете пропуска си и съблюдавайте ограниченията на скоростта. Приятен ден.
Джеръми кимна и направи това, което му казаха. Пътуването беше дълго и сега имаше нужда само от място, където да легне.
Сирад влезе в един празен асансьор и натисна копчето за седемнайсети етаж. Макар че вече всички в сградата се бяха прибрали по домовете си, тя бе събрала екип за спешно действие от кибернетици, за да разнищят напълно проблема, който според Джордън Мичъл означаваше края на „Куантис“. Групата математици, програмисти, техници и инженери вече бяха направили своя „работилница“ в центъра по сигурността, а за Сирад това означаваше още една дълга, безсънна нощ в компанията на особняци.
Асансьорът заслиза от двайсет и шестия етаж, но два етажа по-надолу спря.
— По дяволите — каза си тя тихо. Само един човек би могъл да се намира на двайсет и четвъртия етаж толкова късно вечерта и това трябваше да е Хамид.
— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.
Сирад му отвърна с любезна усмивка и поклати глава, докато той влизаше в асансьора. Симпатичният ирано-американец ръководеше финансовите операции на „Бордърс Атлантик“, но тя го познаваше и от съвсем друга страна. Положението на Сирад във фирмата винаги й бе създавало различни проблеми и Хамид, за нещастие, бе един от тях.
— Виж, Хамид — рече тя. — Мина повече от година. Няма ли да забравиш някога това?