— Какво друго можем да сторим? — попита Ошински. — Да чакаме, докато някой наистина ги употреби? Не ми се мисли как ще реагира президентът на това след още една безсънна нощ.
Бийчъм се изправи. Никога не се бе плашила от тежки разговори.
— Мисля, че нямаме избор — съобщи тя. — Настоящото психическо състояние на президента представлява ясна и непосредствена заплаха за сигурността на тази страна. Ако не предприемете действие, за да ме спрете, възнамерявам незабавно да говоря с доктор Хернандес.
Никой не възрази.
— Генерале, искам да съм сигурна, че това няма да стигне до Пентагона — продължи тя. — Андреа, вие отговаряте за персонала. Както е предвидено, ще проведем срещата с пресата, но ще отложим пресконференцията в два часа поради съображения за сигурност… Пусни слуха, че готвим нещо позитивно. Хелиър, имаме нужда от вас — говорете с вашия съвет, разбира се, дискретно — за да сме сигурни, че няма да имаме никакъв законов проблем. Аз ще поема политическата тежест, но вече съм се разминавала със затвора и това никак не ми хареса.
Отново никой не се обади.
— Двайсет и четири часа — каза Ошински. — Ще трябва да го откъснем от работата му за двайсет и четири часа.
— Само един ден — промърмори Хавлок. Решимостта на Бийчъм беше възвърнала оптимизма му. — Какво толкова лошо би могло да се случи за това време?
Джими Брийдлав седеше пред един компютърен терминал в средата на идеално кръгъл бункер с площ над две хиляди квадратни метра. Заобикаляше го разграфена на квадрати видеокарта, дълга около петдесет метра и висока четири метра, която непрестанно бълваше информация. От мястото си в Калифорнийския независим системен оператор, наречен накратко Кал-НСО, към Контролния център „Фолсъм“ той беше в състояние да наблюдава всеки електрон, движещ се по западната енергийна система на Съединените щати.
— Ей, Бо, имаме сигнал за критично натоварване в Санта Барбара — викна той на един от колегите си. Това беше рутинно състояние, обичайно за всяка от четирите хиляди точки, обозначаващи големи селища. Операторите бяха свикнали и не го приемаха като сигнал за сериозна тревога.
— Може би Опра Уинфри30 е включила машината си за сладки приказки — провикна се Бо. Няколко души в залата се изсмяха.
— „Пийпълс Мегъзин“ твърди, че отново е почнала диета. Може би е включила машинката за ходене!
Брийдлав се засмя заедно с другите. Той наистина харесваше работата си като главен инженер във Фолсъмския контролен център. Смяташе се за неделима част от енергийната мрежа, доставяща всяка година 200 милиарда киловатчаса на повече от 30 милиона калифорнийци.
Работата в супертайния контролен център Кал-НСО го поставяше в предните редици на американската инфраструктурна защитна система. Както и всички от охранителната система, дирекцията и останалите инженери, Брийдлав беше предварително обучен от щатски и федерални специалисти по кризите. Всъщност поредното упражнение по кризисна готовност бе предвидено от ФБР за следващата седмица. Той се надяваше, че неотдавнашните атаки ще отложат заниманието поне с месец, така че да може да си вземе отпуската, която шефът му току-що бе отложил.
— Ей, Бо, на каква позиция ще играеш довечера? — попита Брийдлав. След работа щяха да играят софтбол, а и жена му се бе съгласила той да остане цялата вечер с момчетата. Щеше да бъде страхотно, ако обърнеха и по няколко наливни бири в „Мълиган“.
— Втора база — отвърна Бо. — Абе някой има ли вести от „Свети Онуфри“?
Атомната електроцентрала в Сан Диего бе предвидила да намали капацитета на реактора си тази нощ заради рутинен преглед. Очакваше се главният инженер на централата да им съобщи подробности от профилактиката.
— Чух, че вълните са стигнали до един метър и вятърът духа откъм брега — засмя се Джими Брийдлав, намеквайки за яхтения отбор, също наречен „Свети Онуфри“. — Казват, че било страхотно.
Двамата с Бо бяха родени в Ориндж Каунти и бяха израснали, сърфирайки покрай морския бряг между стария дом на Ричард Никсън в Сан Клементе и много дискутираната ядрена електроцентрала „Свети Онуфри“. Малкият залив там беше известен сред местните жители под името Трестлес.
— Голям си умник — викна в отговор Бо. Той провери мониторите пред себе си и се отдаде за момент на спомени. През шейсетте Южна Калифорния беше много по-различна, преди автомобилният трафик и тълпите туристи да превърнат всичко наоколо в смешна картинка. Преместването на семейството му във Фолсъм — красив град с петдесет и две хиляди жители, разположен по средата между Сан Франциско и езерото Тахо — беше осигурило на децата му такива юношески години, за каквито самият той обичаше да си спомня.