А и кой би се оплакал от такава работа? Бо работеше като контрольор по трафика на високо напрежение, наблюдаващ изключително важни сектори от Западната електропреносна мрежа: над 45 хиляди километра електропроводи, проснали се над двеста хиляди квадратни километра, задоволяващи 40 процента от нуждите от електроенергия на западния регион.
Но с оборудването на Кал-НСО това не представляваше особено усилие. Бо седеше в команден пункт, на който би завидял всеки филмов продуцент. Освен огромното табло за проследяване, четирите видео прожекционни екрана „Електрохром“ предаваха данни от шестнайсет, свързани помежду си, западни щата. Телевизорите предаваха ефирните и кабелните новини.
Всеки, който би помислил да саботира по някакъв начин тази система, бързо би се обезкуражил. Въоръжени пазачи патрулираха непрекъснато над бункера, а мерките за сигурност надминаваха тези на близкия затвор край Фолсъм. Четци на длани и електронни брави предотвратяваха непозволения достъп до бункера, а самото място нямаше определен адрес. Повечето служители се шегуваха, че анонимността е най-добрата им защита.
— Момчета и момичета, време е за Милър — викна някой, докато Бо следеше данните по компютърния екран.
Той и партньорът му вдигнаха очи нагоре, за да видят как хората от нощната смяна се точеха през отворената врата. Един от операторите, когото не бяха виждали преди, се озърташе наоколо с голям ентусиазъм.
— Как е мрежата? — попита мъжът.
Как е мрежата? — повтори на ум Брийдлав. Кое беше новото момче?
— Да не сме назначили някого, за когото не знам? — попита Брийдлав.
— Може би е на мястото на Шарън — вдигна рамене Бо. Една от колежките им току-що бе заела по-висок пост в Сакраменто.
— Сигурно е така. Кой иначе би изглеждал толкова щастлив, че обикаля гробището?
Точно тогава се случи нещо, което напълно ги обърка. Новото момче хвърли раница си на извитата конзола в средата на залата и побягна.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита Бо. Но вече беше късно. Двамата с Брийдлав видяха как от раницата се изплъзва един стоманен цилиндър и пада на пода.
„Толкова със софтбола — помисли за миг Брийдлав. — Край на всичко“.
Нащърбената луна висеше над северния хоризонт, а безоблачното небе бе обсипано със звезди. Джеръми вървеше бавно до последната неомъжена дъщеря на полковника, чудейки се как ще се измъкне от цялата тази бъркотия.
— Значи обичаш Шекспир? — попита Хайди.
Красивото русокосо момиче бе наметнало светлосиво яке „Навахо“ с ресни, а на главата си имаше сламена шапка „Стетсън“. Беше мушнала ръце в джобовете си и подритваше камъчета по посипаната с чакъл пътека, по която се разхождаха.
— От това, което знам за него, предполагам, че да — рече Джеръми. Беше чел задължителните за училище неща — „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, „Макбет“. В колежа една негова приятелка беше играла Розалинда в „Както ви се харесва“.
— Мислех, че си работил за Шекспирова театрална група.
— Бях сценичен работник — обясни Джеръми. Тя ухаеше на чистота и топлина. — Никога не съм играл на сцената.
— Но си слушал пиесите всяка нощ. Не си ли запомнил думите? Толкова са хубави!
Известно време Хайди не каза нищо. Вървяха заедно през тихата нощ, всеки чудейки се какви са намеренията на другия.
— Едно време, в гимназията, играх Жулиета. Беше само сцена, предназначена за подготовка по литература, но аз я харесвах. Още помня стихове, искаш ли да ги чуеш?
Тя избърза няколко крачки пред него и измъкна ръце от джобовете си. Джеръми се усмихна на внезапния й детински ентусиазъм. Усмивката й буквално сияеше в спокойния, свеж въздух.
— Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко и под всяко друго име…31
Тя спря, като че ли чакаше отговор.
— Сега е твоята реплика.
— Моята реплика ли? Не я знам!
— Взех думата ти. Назови ме само любими мой и кръстен втори път ще бъда, всичко друго, не Ромео!
31
Тези, както и следващите реплики от драмата „Ромео и Жулиета“ са в превод на Валери Петров (Уилям Шекспир — „Избрани трагедии“, библиотека „Световна класика“, 1983 г.). — Б.пр.