— Изглежда интересен тип — каза равнодушно бившият политик и Мичъл го оцени като превъзходен лъжец. — Аз също бях в Специалните сили за няколко години. Напуснах, за да завърша университета, а после влязох в политиката, но вие сигурно знаете това. И в кои други агенции е работил?
— Били са дванайсет души, подбрани сред половин милион войници — продължи Мичъл, пренебрегвайки въпроса му. — Все випускници от Уест Пойнт35, оперативни работници от „Делта Форс“ или инструктори от Военния колеж — най-добре изглеждащите, най-бързо мислещите и най-изявените кандидати, които би могла да произведе армията на САЩ.
Политикът кръстоса безгрижно ръце и зачака.
— Полковник Елис направо ги е отгледал. Първо се погрижил за образованието им: Харвард, Дартмут, Университетът във Вирджиния или Бостънският колеж — както е във вашия случай.
Мичъл стана и отиде до лавицата с книгите. Взе една снимка и я разгледа отблизо. На нея бяха запечатани петима мъже около маса за покер. Двама от тях бяха бивши губернатори, а единият — бивш президент.
— После са постъпвали в специални школи за изграждане на положителен имидж; уроци по актьорско майсторство, класове по риторика, пластична хирургия — поправяне на някои дребни дефекти, инструктажи как да се ръкуват, техника за запомняне на имена, граждански и политически науки, граматика и социология.
Мичъл погледна снимката на един мъж, замахващ с тенис ракета.
— Две години по-късно дванайсетте военни получават такива славни армейски досиета, който биха накарали и Уесли Кларк да пребледнее от завист. След това били тържествено изпратени в запаса.
— И после? — попита домакинът. Изглеждаше истински заинтригуван от историята.
— И после са се изпарили — намеси се Траск. — Всичките! Изчезнали безследно!
— С изключение на един — Мичъл върна снимката на мястото й и се обърна към своя домакин. — Успяхме да открием само един от тях. Не беше никак лесно, уверявам ви, но аз разполагам с чудовищни възможности.
— Мен ли? — попита иронично мъжът. — Мислите, че имам нещо общо с всичко това? Откъде ви хрумна? Не виждате ли какво имам: купчина стари снимки и десетина ваканционни бунгала, за които се грижа, за да допълвам пенсията си. В какъв заговор смятате, че участвам? — Той се засмя с рязък, саркастичен смях.
Мичъл се върна към досието и го отвори на трийсет и втора страница. Преди много време някой бе напечатал на пишеща машина биографията на човек, определен като Кандидат Девет. Мичъл подаде документа на мъжа в люлеещия се стол.
— Казвате, че четете вестници? Предполагам знаете, че в момента тази страна е жертва на различни терористични атаки.
Политикът прочете документа и положи ръце върху коленете си, за да не се види как треперят.
— Говорят за някаква операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Джафар Летящият на високо — продължи Мичъл. — Източниците ми твърдят, че лошите момчета имали къртица в нашето правителство. Някой достатъчно високо в йерархията, за да осъществи опустошителните им замисли. Смятаме, че Джафар ал Таяр би могъл да бъде някой от вашите приятелчета от проект „Меджидо“.
Мъжът се смръщи и се затвори в себе си, като че ли внезапно някой му бе казал, че няма бог.
— Паметта ми е отслабнала — едва произнесе той. — Но нека приемем, че мога да си спомня онова време в Америка, когато Студената война, отвличанията на самолети или деца, както и самоубийствените бомбени атентати накараха правителството да търси съвсем нови решения. Нека приемем, че и аз съм играл известна роля в това.
— Нека кажем, че е време да престанем с тези глупости и да говорим като войници! — излая Траск. — Искаме имената на другите единайсет оперативни работници.
— Няма имена! — избухна Кандидат Девет. Вече трепереше целият. Двайсетте години засекретен живот буквално се бяха срутили върху гърдите му и той едва поемаше дъх. — Не разбирате ли? Никога не сме знаели нещо един за друг. Бяхме посветени само в мисията. Единственият агент от проекта „Меджидо“, когото познавам, съм самият аз.
Този път Мичъл скръсти ръце.
— Допусках тази възможност — каза накрая изпълнителният директор, който донякъде изглеждаше разочарован, но не и победен. — Това ще направи нещата малко по-трудни, но не невъзможни.
Той помълча известно време, кимна на Траск и двамата се отправиха към вратата. Имаха още много неща за вършене през този ден и нямаха време за будалкане.