— Те атакуваха Джейсън.
— Те не биха направили нищо без заповеди. Джейсън е натиснал спусъка.
— Те не ни атакуваха — каза Касандра. — Те започнаха да се изливат през стената. Джейсън се преобрази и ги атакува.
Гигантският вълк беше отворил стомаха на зомбито и разкъсваше червата му. Това беше достатъчно.
— Хванете вълка — казах аз. Зомбито под него стегна ръцете си около гърдите му. Вълка заби зъбите си в гърлото на трупа и го разкъса с внезапна струя тъмна течност и плът.
Останалите от зомбитата, някъде между шейсет и осемдесет се стълпиха около вълка.
— Пусни го да се изправи, Джейсън, или ще ти покажа какво е да бъдеш атакуван от зомбита.
Ричард отпусна лакътя си и метна зомбито надалеч от себе си. Тялото прелетя през въздуха и се приземи в тълпата чакащи зомбита. Те паднаха като фигури от боулинг, с изключение на това, че тези фигури се изправиха на краката си, с изключение на една ръка загубена в процеса.
Ричард се приведе между вълците си.
— Атакуваш ли ни? — звучеше възмутен.
— Махни вълка си от моето зомби и ще спра веднага.
— Мислиш, че можеш да спреш всички ни ли? — попита Касандра.
— С толкова много мъртъвци, знам, че мога — казах аз.
Лицето на Стивън се смачка, сякаш щеше да заплаче.
— Ти ни нарани.
По дяволите, бях забравила. Сега бях тяхна лупа. Бях заплашила да убия Рейна, ако наранеше още един път Стивън, а ето че сега го заплашвах със зомби. Имаше някаква пропуск в логиката тук някъде.
— Ако аз съм задължена да защитавам всички ви, то вие трябва да ми се подчинявате, нали така? Така че Джейсън трябва да си вдигне чукалата от моето зомби или аз мога да му разкажа играта. Не е ли това правилото на глутницата?
Ричард се обърна към мен. На лицето му имаше израз, който не бях виждала до тогава — гняв и арогантност, или нещо близко до тях.
— Не мисля, че Джейсън наистина е очаквал да поискаш неговото подчинение. Не мисля, че някой от нас го е очаквал.
— Значи не ме познаваш чак толкова добре — казах аз.
— Mes amies15, ако се избием едни други, Маркус ще бъде доволен.
Всички се обърнахме към Жан-Клод.
— Спри — казах аз. Всички зомбита спряха изведнъж като замръзнала рамка. Едното падна на пода, хванато в крачка, преди да направи тази последна стъпка. Зомбитата бяха ужасяващо буквални.
Гигантският вълк откъсна още едно парче от зомбито. Мъртвецът издаде лек неволен звук.
— Разкарай Джейсън от него веднага или ще изтанцуваме този танц сега. Майната му на Маркус. За него ще се притеснявам по-късно.
— Пусни го Джейсън, сега — каза Ричард.
Вълкът се повдигна назад, повличайки ръката на зомбито. Костта се счупи. Вълкът повлече ръката като териер кокал. Кръв и гъсти течности пръснаха на гъста струя.
Ричард сграбчи вълка за задната част на врата, блъскайки го към краката си. Сграбчи предната страна на косматото му гърло и го обърна с лице към себе си. Мускулите по ръцете му се изпънаха от напрежението. Ноктите на вълка задраскаха във въздуха, докато се задушаваше. Големите нокти одраха голата кожа на Ричард. Кръвта потече на тънки алени струи.
Той хвърли вълка през стаята, право в чакащите мъртъвци.
— Никога повече не престъпвай нареждането ми, Джейсън, никога! — гласът му се задави в ръмжене, докато не се превърна във вой. Той отметна главата си назад и зави проточено. Звукът излизаше от човешкото му гърло. Касандра и Стивън се присъединиха към него. Техният вой изпълни стаята със странен звънтящ звук.
Тогава осъзнах, че Ричард може и да се беше съгласил да убие Маркус, но никога нямаше да успее да контролира лукоите без бруталност. Това вече беше нещо обичайно за него. Почти както беше нормално за Жан-Клод. Добър или лош знак беше това? Не бях сигурна.
Джейсън се измъкна от мъртъвците. Обърна бледозелените си вълчи очи към мен, сякаш чакаше нещо.
— Изобщо не ме поглеждай — казах аз. — И аз също съм ти ядосана.
Джейсън пристъпи към мен на лапи по-големи от ръцете ми. Козината по врата му настръхна като бодлива четка. Устните му се вдигнаха над зъбите му в тихо ръмжене.
Насочих файърстара към него.
— Не го прави, Джейсън.
Той продължи да се приближава, всяка стъпка беше толкова твърда и пълна с напрежение, че изглеждаше като робот. Той присви тялото си, краката му се прибраха в позиция за скок. Нямаше да го чакам да довърши движението. Ако беше в човешка форма, можеше да се опитам само да го раня, но във вълчата форма, нямаше да му дам никакъв шанс. Само едно одраскване и наистина щях да стана алфа женска. Наведох надолу цевта и оставих спокойствието да ме изпълни. Не чувствах нищо, когато насочих пистолета към него. Нищо, освен студена, бяла празнота.