— Touche16, ma petite, но започвам да тая надежди, че това няма да е последният път, когато ще правя избор — имаше жега в гласа му, в очите му, простото стоене близо до него ме караше да потрепервам.
Хвърлих кос поглед към Ричард. Той ни наблюдаваше. Очаквах да видя ревност или гняв, но всичко, което можех да прочета по лицето му беше нужда. Страст. Бях почти сигурна, че изборът на Ричард точно в тази минута щеше да е секс, но мисълта за малко разлята кръв не изглеждаше да го е притеснила. По скоро изглежда, че го беше възбудила. Бях започнала да се чудя дали вампирите и върколаците споделяха сходни вкусове в любовната игра. Мисълта би трябвало да ме уплаши, но нищо такова не се случи. Това беше много, много лош знак.
30
Последният път, когато влизах в стаята с ковчезите под „Цирка на прокълнатите“, бях дошла, за да убия предишния Господар на града. Бях дошла, за да убия всеки вампир в това място. Леле, колко се променят нещата.
Пътека от бели лампи, здраво закрепени за стените, изливаше мека халогенна светлина върху всеки от седемте ковчега. Три от ковчезите бяха празни, капаците им зееха отворени. Всеки от ковчезите беше модерен, нов, просторен. Всичките бяха от богат лакиран дъб, оцветен почти черен. Сребърни дръжки украсяваха дървото. Сатенените подплати на отворените ковчези бяха в различни цветове: бял, син, червен. В ковчега с червеният интериор имаше меч в специално пригодена ножница: особен двуръчен меч, толкова дълъг, колкото аз бях висока. Чифт от най-грозните пухкави зарове, които бях виждала, висеше в ковчега с бялата подплата. Той трябва да беше на Уили. Този със синия сатен имаше малка допълнителна възглавничка. Над ковчега се носеше неясно сладката миризма на остарели рози. Докоснах допълнителната възглавничка и открих, че е пълна с изсушени растения.
— Билки за сладък сън — казах на себе си.
— Има ли някаква особена причина да пипаш личните им принадлежности, ma petite?
Погледнах към него.
— Какво споменче криеш ти в своя ковчег?
Той само се усмихна.
— Защо всички ковчези са еднакви?
— Ако дойдеш тук, за да ни убиеш, откъде би започнала?
Огледах еднаквите ковчези наоколо.
— Не знам. Ако някой дойде тук, няма да може да реши кой е най-старият или кой е Господарят на града. Това прикрива твоя задник, но поставя под опасност останалите.
— Ако някой дойде, за да ни убива, ma petite, в интерес на всички е най-старият да не бъде убит пръв. Винаги има шанс, някой от по-старите да успее да се събуди навреме, за да спаси останалите.
Кимнах.
— А защо са супершироки, със супервисок интериор?
— Ти би ли искала да прекараш вечността по гръб, ma petite? — той се усмихна и дойде, за да застане край мен, облягайки задника си на отворения ковчег, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите. — Има още толкова много удобни пози.
Почувствах топлина да пропълзява по лицето ми.
Ричард се присъедини към нас.
— Вие двамата ще продължавате да си разменяте духовитости ли или ще приключваме с това? — той се облегна на затвореният капак на един ковчег, ръцете му бяха подпрени върху него. Върху дясната му предмишница имаше кървава драскотина. Той изглеждаше като у дома си. Джейсън, все още космат и достатъчно голям, за да бъде язден, пристъпи по каменния под, ноктите му почукваха по земята. Главата на вълка беше достатъчно високо, че да може да оближе кървавата ръка на Ричард, докато стоеше на четири лапи. Имаше моменти, когато ми се струваше, че Ричард е твърде нормален, за да се впише в моя живот. Този не беше един от тях.
— Да, трябва да го направим — казах аз.
Ричард стана, прекарвайки пръстите си през гъстата си коса, отхвърляйки я назад от лицето си и излагайки на показ гърдите си. За първи път се зачудих, дали не го прави нарочно. Погледнах лицето му за този намек за подигравка, който Жан-Клод имаше, за онова знание, че дори това просто движение ме впечатлява. Там нямаше нищо. Лицето на Ричард беше невинно, красиво и без задни подбуди.
Размених поглед с Жан-Клод. Той сви рамене.
— Ако ти не го разбираш, не ме гледай мен. Аз не съм влюбен в него.
Ричард изглеждаше изненадан.
— Изпуснах ли нещо? — удари леко вълка под гърлото, притискайки главата му към гърдите си. Вълкът изскимтя високо от удоволствие. Предполагам, че се радваше да получи отново благосклонността на водача на глутницата си.
Поклатих глава.
— Не съвсем.
— Защо сме тук? — попита Стивън. Той беше толкова близо до вратата, колкото можеше, без да бъде извън стаята. Раменете му бяха прегърбени. Беше изплашен, но от какво?
Касандра стоеше близо до Стивън, вътре в стаята, по-близо до нас. Лицето й беше любезно, неразгадаемо, с изключение на предпазливостта в очите й. И двамата носеха дънки с тениски върху тях. Стивън беше с бледосиня мъжка туника. Касандра носеше една голяма тениска в убито борово зелено с щампована на нея вълча глава с големи, жълти очи.