Ричард ме викаше назад, само че викът предполага глас. Аз се плъзнах отново в мен, в приток на вълниста златна енергия. Можех да видя цвета зад очите си, въпреки че в действителност там нямаше какво да видиш. Отворих очи, въпреки че не бях сто процента сигурна, че са били затворени. Тази златна енергия беше все още там, движеща се вътре в мен, по кожата ми. Обвих ръцете си около раменете на Ричард и почувствах една отговаряща енергия в него.
Нямаше нужда да питам какво бях преживяла току-що. Знаех. Беше това, което означаваше, особено за някой толкова силен колкото Ричард, да бъде алфа. Той можеше да извади своята същност и да докосне с нея глутницата си. Така той беше спрял върколака да не се превърне преди два дни. Така той можеше да споделя кръв. Маркус не можеше да го прави, но Рейна можеше. Силата на Жан-Клод, дори моята собствена сила, никога не се усещаше толкова жива. Беше сякаш изцеждам енергия от дърветата, от вятъра, сякаш бях включена към огромна батерия, сякаш там имаше достатъчно магия да продължава завинаги. Не бях чувствала нищо подобно на това.
— Можеш ли да тичаш? — попита Ричард.
Въпросът означаваше много повече от думите и аз знаех това.
— О, да.
Той се усмихна и усмивката му беше щастлива. Той взе ръката ми и ни шмугна между дърветата. Дори и да беше човек, нямаше да мога да го настигна в надпревара.
Тази вечер, той не толкова тичаше, колкото се носеше навътре в гората. Беше така, сякаш имаше радар, който му показваше къде беше всеки клон, всеки корен, всеки паднал боклук. Сякаш дърветата се отместваха от него като вода, или може би се местеха към него като нещо, за което нямах думи. Той ме дърпаше след себе си. Не само с ръцете, но и с енергията си. Беше така, сякаш той беше в мен и някакси ни свързваше заедно. Трябваше да е натрапчиво и плашещо, но не беше.
Ние се втурнахме на голямото сечище и силата на Ричард го изпълни, течеше през ликантропите като огън, преминаващ от един сух клон на друг. То ги изпълни и ги накара да се обърнат към него. Само Маркус, Рейна, Джамил, Себастиян и Касандра бяха недокоснати. Само те го изолираха от себе си със силата на волята си. Той премина през всички останали и знаех, че и аз съм част от това, което му позволяваше да го прави. Далечна като сън или наполовина запомнен кошмар беше силата на Жан-Клод, тази извъртяна сила, която беше почти погребана под блестящата светлина на Ричард.
Чувствах всяко движение. Сякаш светът изведнъж стана кристално ясен, почти като ефекта при приток на адреналин или шок, където всичко изглежда като вдълбано, силно заострено и ужасно, плашещо чисто. Беше като да бъдеш скъсен в реалността, сякаш всичко останало щеше завинаги да бъде сън. Беше почти болезнено.
Маркус седеше на стол, който беше издълбан в скалата отдавна през вековете и се беше борил с вода, ръце и тела. Знаех, че това сечище трябва да в било място за среща на лукоите от много време насам.
Маркус носеше кафяв смокинг със сатенени ревери. Ризата му беше от златист плат, не златно ламе, но нещо много качествено, сякаш бяха стопли истински бижута и ги бяха набили в ризата му.
Рейна се беше свила на ръба на каменния стол. Дългата й кестенява коса беше сложно завъртяна в нежни къдрици от върха на главата й, надолу около лицето й. Златна верижка се минаваше през челото й с диамант с размера на палеца ми закачен на нея. Още диаманти горяха като бял огън около шията й. Тя беше абсолютно гола, с изключение на блестящия брокат, намазан достатъчно плътно около зърната й, за да ги направи ги да изглеждат като метални. Диамантена каишка блестеше около десният й глезен. Три златни верижки висяха ниско около бедрата й и това беше всичко.
А аз се оплаквах за моя тоалет.
— Добре дошли Ричард, Анита — каза Маркус. — Добре дошли при нашето щастливо семейство — гласът му беше дълбок и плътен. Изля се навън заедно с неговата сила, но не беше достатъчна. Никога нямаше да е достатъчна. Ричард можеше да е облечен със своите дънки и тениска и пак щеше да го победи. Има неща отвъд дрехите, които правят един крал.
— Маркус, Рейна. — Ричард пусна ръката ми бавно и докато той се отдалечаваше, връзката между нас остана. Беше сянка на начина, по който свързах аурите на Ричард и Жан-Клод към мен, но и нещо повече. Той направи няколко крачки по нататък, за да застане малко пред мен. Можех да го усетя като голямо, блестящо нещо. Силата му беше невероятна. Най-близкото нещо, което бях усещала беше силата на даонския ший17, феята от висшия двор18.
— Ти непослушно момче — каза Рейна, — направил си я една от нас.
— Не — каза Ричард. — Тя е това, което винаги е била: себе си.
18
The Seelie court — Благословеният двор са добрите феи, The unseelie court са падналите или лошите феи. — Б.пр.