Исках да кажа нещо небрежно, весело, като „Не знаех, че ще се тревожиш“, но не можех. Не можех да се шегувам, докато гледах сериозните му очи.
— Ще бъда внимателна.
Той кимна.
— Заключи вратата след мен — той излезе навън и Джейсън заключи вратата.
Джейсън се облегна на вратата за секунда.
— Защо той ме ужасява?
— Защото не си глупак — казах аз.
Той се засмя.
— Благодаря.
— Нека да слезем долу.
— Нервна ли си?
— Беше много дълга нощ, Джейсън. Не си играй с мен.
Той се отлепи от вратата и каза:
— Върви напред.
Отворих вратата към каменното стълбище, което водеше надолу. Беше достатъчно широко, за да ходим един до друг. Всъщност беше достатъчно широко за трима, сякаш стълбището е било строено за нещо по-широко от човешки тела.
Джейсън затвори вратата със звучно благодаря13. Това ме накара да подскоча. Той започна да казва нещо, но един поглед към лицето ми го накара да спре. Недоизказаните намеци на Едуард ме бяха изнервили. Ако не се познавах толкова добре, щях да кажа, че съм уплашена.
Джейсън тръгна по стълбите пред мен, поклащайки се малко повече, само за да покаже задните си части.
— Можеш вече да прекратиш пийпшоуто — казах аз.
— Не ти харесва гледката ли? — той се облегна на стената, ръцете му бяха притиснати отзад, карайки гърдите му да изпъкват.
Аз се засмях и минах покрай него, прокарвайки ноктите си по долната част на ризницата му. Беше солидна и твърда като черупка на бръмбар.
— Толкова ли е неудобна колкото изглежда?
Той тръгна едно стъпало зад мен.
— Не е неудобна. Дамите в „Смъртоносен танц“ доста я харесаха.
Хвърлих му един поглед.
— Хващам се на бас, че са я харесали.
— Харесва ми да флиртувам.
— А стига бе.
Той се засмя.
— За някоя, която не флиртува, те следват прекалено много мъже.
— Може би, защото не флиртувам.
Джейсън замълча, докато не стигнахме извивката на стълбището.
— Имаш предвид, че понеже си предизвикателство, те продължават да се въртят наоколо ти?
— Нещо такова.
Не можех да видя зад ъгъла на стълбите. Мразех да не мога да виждам около ъглите. Но този път бях поканена, не бях дошла да убивам никого. Вампирите бяха склонни да са доста по-приятелски настроени, когато не се опитваш да ги убиеш.
— Ричард тук ли е вече?
— Не още — той ме погледна бързо. — Мислиш ли, че е добра идея и двамата да бъдат тук по едно и също време?
— Не — казах аз. — Абсолютно не.
— Добре, поне сме съгласни, че е лоша идея.
Вратата на дъното на стълбите беше направена от тежко, тъмно дърво и обкантена с желязо. Изглеждаше като портал към друго време — време, когато тъмниците са били на мода, когато рицарите почтено са спасявали дами или са изколвали по няколко селянина между другото и на никой не му е пукало, освен може би на селяните.
Джейсън извади ключ от джоба на панталоните си. Отключи вратата и я бутна. Тя се отвори на добре смазаните си панти.
— И откога имаш ключ? — попитах аз.
— Сега живея тук.
— Ами колежа?
Той сви рамене.
— Вече не ми изглежда толкова важен.
— Планираш да си вълка на Жан-Клод завинаги ли?
— Прекарвам си добре — каза той.
Поклатих глава.
— Аз се боря като дявол да се освободя от него, а ти му се даваш просто така. В крайна сметка не го разбирам.
— Ти имаш диплома от колеж, нали? — попита той.
— Да.
— Аз нямам. Но, ето че сега и двамата сме тук, стигнали до едно и също място.
Хвана ме неподготвена.
Джейсън ме въведе в стаята с нисък поклон, който имитираше поведението на Жан-Клод. Жан-Клод го правеше да изглежда изискано и реално. При Джейсън изглеждаше като шега.
Вратата водеше в дневната на Жан-Клод. Крушки се бореха с тъмнината, но копринени драперии в черно и бяло бяха закачени наоколо, така че оформяха стени от плат от три страни. Четвъртата стена беше от гол камък, боядисан в бяло. Бялото каменно огнище изглеждаше автентично, само дето знаех, че не е. Камината беше от бял мрамор. Сребърно стъкло спираше жегата. Имаше четири стола в черно и сребърно, подредени около масичка за кафе, направена от дърво и стъкло. Черна ваза стоеше на масичката пълна с бели лалета. Токчетата ми потънаха в плътен черен килим.
Имаше едно друго допълнение към стаята, което спря крачките ми. Картина висеше над камината.
Трима души, облечени в стила на ранния 17-и век. Жената беше облечена с рокля в бяло и сребърно с квадратен корсаж, показващ доста малко деколте, кестенявата й коса беше старателно подредена на букли. Тя държеше червена роза свободно в едната ръка. Един мъж стоеше зад нея, висок и слаб, с тъмно златиста коса, също подредена на букли над раменете му. Имаше мустаци и Вандайкска брада, в толкова тъмно златисто, че изглеждаха почти кафяви. Носеше една от онези увиснали шапки с пера и беше облечен в бяло и златно. Но другият мъж ме накара да се приближа към картината.
13
Предполагам, че е някакъв характерен израз, но нямам представа, какво би трябвало да значи. Това е буквален превод. — Б.пр.