— Цвят?
— Сив, или може би син. Не много тъмен.
— Имате ли лимон в кухнята?
— Защо?
— За да ви го натъпча в гърлото, та да изтрия тая самодоволна усмивка. Онези бели, руси и синеоки хора са същите, които убиха Ал Юджин. А вие им дадохте собствената си внучка.
Очите й се разшириха.
— Убили са Ал?
— Точно две минути, след като го извели от колата.
Тя пребледня и устните й се раздвижиха. Беззвучно изрече: ами къде е… Не довърши. После опита отново: ами къде е… Нямаше сили да добави името Ели.
— Още е жива — каза Ричър. — Поне така предполагам. Надявам се. Надявайте се и вие, защото ако й се случи нещо, знаете ли какво ще направя?
Тя не отговори. Само стисна устни и бавно поклати глава.
— Ще се върна тук да ви строша гръбнака. Ще го настъпя и ще го строша като гнил клон.
Накараха я да се изкъпе, което беше ужасно, защото единият мъж гледаше през цялото време. Беше нисък, с черна коса и черни косми по ръцете. Застана на прага и не я изпусна от поглед, докато седеше във ваната. Мама винаги казваше: Не позволявай на никого да те гледа без дрехи, особено на мъже. А сега той стоеше там и я гледаше. И нямаше какво да облече след това. Не си носеше пижама. Нищо не носеше.
— Не ти трябва пижама — каза мъжът. — Много е горещо.
Стоеше на прага и я гледаше. Тя се избърса с малка бяла кърпа. Пишкаше й се, но за нищо на света не би му позволила да гледа това. За да излезе от банята, трябваше да се промъкне плътно край него. После другите двама я гледаха чак до леглото. Другият мъж и жената. Ужасни бяха. Всички бяха ужасни. Тя легна, зави се презглава и стисна зъби, за да не заплаче.
— А сега какво? — попита Алис.
— Обратно към Пейкъс — каза Ричър. — Искам непрестанно да бъдем в движение. А и тази нощ ни чака много работа. Но не бързай, ако обичаш. Трябва ми време за размисъл.
— Какво ще обмисляш?
— Къде е Ели.
— Защо смяташ, че са били същите, които убиха Юджин?
— Въпрос на практичност — обясни Ричър. — Не си представям някой да използва два отделни екипа за убийство и отвличане. Не и тук, насред пущинака. Затова смятам, че екипът е един. Или убийци, които между другото са се захванали с отвличане, или похитители с любителски интерес към убийствата. Вероятно първото, защото с Юджин са свършили превъзходна работа. Ако онова е било между другото, бих искал да видя за какво ги бива наистина.
— Какво толкова? Само са го застреляли.
— Не, не е толкова просто. Спрели са Юджин и са намерили начин да го подмамят в колата си. През цялото време не са му дали повод да се усъмни. Това е перфектна работа, Алис. Постига се по-трудно, отколкото можеш да си представиш. А после са го простреляли в окото. Това също говори много.
— Какво?
Ричър сви рамене.
— Окото е съвсем малка мишена. А в подобна ситуация се стреля без подготовка. Вдигаш пистолета и стреляш. Раз-два. Няма никаква логична причина да избереш толкова малка цел. Това е нещо като изсилване. Не самохвалство, а по-скоро възхвала на точността и умението. Проява на гордост. Радост от собствените способности.
В колата настана тишина. Чуваше се само бученето на двигателя и свистенето на гумите.
— А сега детето е в техни ръце — каза Алис.
— И това ги тревожи, защото импровизират. Те са свикнали да бъдат сами. Свикнали са с нормалните процедури. Появата на дете между тях ги изпълва с тревога, че стават по-тромави и привличат вниманието.
— Биха приличали на семейство. Мъж, жена и дете.
— Не, мисля, че не са само двама.
— Защо?
— Защото ако бях аз, щяхме да сме трима. В армията използвахме тройки. Шофьор, стрелец и наблюдател.
— Военната полиция е убивала хора?
Ричър сви рамене.
— Понякога. Нали знаеш, някои неща е по-добре да не стигат до съд.
Алис дълго мълча. Ричър я усети как се колебае дали да не се отдръпне от него с още два-три сантиметра. После усети решението й да не го прави.
— Тогава защо не го направи заради Кармен? — попита тя. — Щом не ти е за пръв път.
— Тя ме попита същото. Право да си кажа, и аз не знам.
Той замълча отново.
Отминаха още два километра.
— Защо държат Ели? — попита Алис. — Искам да кажа, защо продължават да я държат? Вече принудиха Кармен да направи самопризнания. Какво могат да спечелят тепърва?
— Аз не съм адвокат — отвърна Ричър. — Ще трябва да си отговориш сама. Кога самопризнанието става желязно? Кога вече няма обратен път?
— Всъщност никога. Самопризнанието може да се оттегли по всяко време. Но на практика ми се струва, че ако отговори на съдебното обвинение с nolo contendere3, това ще се сметне за решаващо.