— Но е много красиво — каза Ричър.
Така си беше. Пътят криволичеше и лъкатушеше през безкрайни скални формации, обграден от червеникави каньони — високи и величави откъм източната страна, разпокъсани и неравни на запад, където в древни времена реките бяха търсили проходи към бреговете на Рио Гранде. По-нататък се извисяваха огромни сухи планини, а над всичко това като в широкоекранен филм се простираше необятно синьо небе и дори от летящата кола Ричър долавяше потресаващото безмълвие на хилядите квадратни километри абсолютна пустош.
— Ненавиждам го — каза Кармен.
— Къде ще отседна? — попита той.
— В имението. Вероятно в спалното помещение за работниците. Ще те наемат да работиш с конете. Вечно не ни достигат хора. Ти изглеждаш енергичен, ще ги заинтересуваш. Можеш да кажеш, че си каубой. Това е добра маскировка. Така ще си близо до мен.
— Нищо не разбирам от коне.
Кармен сви рамене.
— Може и да не забележат. Те не забелязват доста неща. Например, че Слуп ме пребива до смърт.
Един час по-късно все още не бяха стигнали. Кармен караше толкова бързо, че скърцането на гумите по завоите се сливаше в едно непрестанно свистене. Изкачиха се по дълъг полегат склон, завиха между две скални колони на върха и изведнъж пред тях се разстла равнина чак до хоризонта. Пътят се отдалечаваше надолу като лъкатушна кафява панделка, а на трийсетина километра напред го пресичаше друг, едва забележим в маранята като бледа линия върху карта. Около далечния кръстопът се мержелееха няколко дребни постройки. Освен тях и двата пътя нямаше никакъв друг признак, че на тази планета съществува човешки живот.
— Окръг Ехо — каза Кармен. — Всичко, което виждаш, и още много, което е скрито. Две хиляди и шестстотин квадратни километра, население сто и петдесет души. Или по-точно сто четирийсет и осем, защото в момента един седи в колата до теб, а друг все още не е излязъл от затвора.
Явно настроението й се бе подобрило, защото изрече това с лукава усмивка. Но се взираше напрегнато в малко прашно облаче на пътя далече под тях. Пухкаво и разтеглено като опашка на катеричка, то пълзеше бавно на юг. До кръстопътя му оставаха още двайсетина километра.
— Това сигурно е училищният автобус — каза Кармен. — Трябва да го настигнем преди града, иначе Ели ще се качи и ще я изпуснем.
— До града ли? — изненада се Ричър.
Тя отново се усмихна за миг.
— Пред очите ти е. Центърът на град Ехо.
Тя ускори по надолнището и зад кадилака също се провлачи опашка от прах. Пейзажът бе тъй необятен, че колата сякаш едва пълзеше. Ричър предположи, че автобусът е на половин час път от кръстовището. Кадилакът се движеше двойно по-бързо, значи щяха да го настигнат след петнайсет минути, макар височината и ясният пустинен въздух да създаваха илюзията, че е само на една ръка разстояние, като детска играчка, оставена върху пода на стаята.
— Много мило от твоя страна, че идваш с мен — каза Кармен. — Благодаря ти. Наистина.
— No hay de que, senorita1 — отвърна той.
— Значи все пак знаеш испански.
Ричър сви рамене.
— В армията имаше доста испаноговорещи. Дори бих казал по-голямата част от новото поколение. Мнозина са сред най-добрите.
— Както в бейзбола.
— Да — кимна той. — Както в бейзбола.
— Само че трябва да ме наричаш сеньора. За съжаление не съм сеньорита.
Когато излязоха на равното, тя ускори отново и около два километра преди да настигнат автобуса, мина в лявото платно, готова да го изпревари. Ричър не се разтревожи. Очевидно в тази част на Тексас човек имаше повече шансове да спечели от лотарията, отколкото да се сблъска с насрещно движение. Кадилакът догони автобуса, профуча през прашния облак и остана отляво още два километра. После се върнаха в дясното платно и след пет минути намалиха скоростта, защото вече наближаваха кръстопътя.
Отблизо градчето изглеждаше занемарено и унило както повечето малки пустинни градчета. Тук-там се мяркаха оградени парцели, обрасли с трънаци и плевели — строителни площи, върху които никога нямаше да се издигнат сгради. Вдясно от северозападния ъгъл имаше закусвалня, всъщност дълга ниска барака с дървени стени, отдавна загубили всякакъв цвят. Диагонално срещу нея беше училището — невзрачно здание с една-единствена стая, сякаш излязло от учебник по история. Първи наченки на образование в селскостопанските райони. Отсреща, на югозападния ъгъл, имаше бензиностанция с две колонки и заден двор, претъпкан със стари автомобили. На североизточния ъгъл, диагонално срещу бензиностанцията, се простираше запустял терен с разхвърляни напосоки бетонни блокове, сякаш преди много години, може би още по времето на Линдън Джонсън, властите бяха започнали там амбициозен строеж, така и нестигнал по-далеч от първоначалния стадий. Имаше още четири сгради, всичките едноетажни, с голи бетонни стени и тесни, неравни алеи, водещи от пътя към тях. Къщи, предположи Ричър. Изсъхналите, спечени от слънцето дворове бяха осеяни с вехтории, детски велосипеди, стари коли на трупчета и потрошена холна мебел. Наоколо им стърчаха ниски огради от гъста телена мрежа. Може би против змии.