Градът преследваше и залавяше първо по-бързите села, а след това се насочи към по-бавните. Мина почти цяла седмица, преди и последното да бъде изядено — едно голямо, някога достолепно селище, чиито вериги бяха разкъсани от нападение от страна на предградие хищник. Същата вечер във всички лондонски паркове се организираха тържества в чест на улова. Празненствата избухнаха още по-лудо, когато далеч на север бяха забелязани светлини. Разнесоха се слухове, че принадлежат на огромен, но повреден град, че това е плячката, която Валънтайн е бил изпратен да намери, и че радиосигналите от „Асансьор до 13-ия етаж“ ще отведат Лондон на север, към най-обилното му ястие. Небето беше осветено от фойерверки до два през нощта, а Чъдли Померой, действащият главен историк, понижи Хърбърт Мелифънт до чирак трета степен, задето хвърлил фишек в главната зала на Музея.
На сутринта радостта и слуховете се изпариха. Светлините на север наистина принадлежаха на огромен град, но той съвсем не беше повреден. Движеше се на юг с максимална скорост и имаше изгладнял вид. Гилдията на навигаторите скоро го идентифицира като Панцерщад-Байройт — агломерация10, формирана от сливането на четири огромни самоходенграден, но на никого не му пукаше за подробностите около това чудовище, просто искаха да се разкарат по-далеч от него.
Лондон запали двигателите си и се насочи на изток, докато агломерацията не потъна зад хоризонта, но на следващата сутрин отново я видяха — горните ѝ етажи блестяха на изгряващото слънце и бяха дори по-близо от преди.
Катрин Валънтайн не се присъедини към празненствата и празнуващите, нито пък се поддаде на паниката, която беше завладяла града.
Откакто се върна от Дълбокия търбух, стоеше в стаята си и постоянно се миеше, за да отмахне от себе си отвратителната воня на Секция 60. Почти не се хранеше и накара прислужниците да изхвърлят дрехите, които беше носила в този ден. Спря да ходи на училище. Как можеше да отиде при приятелките си и техните глупави разговори за дрехи и момчета, предвид онова, което знаеше? Навън слънцето огряваше моравите, цветята цъфтяха, а дърветата се раззеленяваха, но как можеше отново да се наслаждава на красотата на Хай Лондон? Единственото, за което можеше да мисли, бяха хилядите лондончани, които се претрепваха от работа и умираха в мизерия, за да могат няколко богати късметлии като нея да живеят в лукс.
Написа писма до наблюдателите и полицията, но скъса и двете. Какъв беше смисълът да ги изпраща, след като всички бяха наясно, че Магнъс Кроум контролира полицията и наблюдателите? Дори висшият жрец на Клио беше назначен от лорд-кмета. Щеше да се наложи да почака завръщането на баща си, за да се направи нещо по въпроса с Дълбокия търбух, в случай че Лондон не бъдеше изяден дотогава.
Разследването ѝ относно обезобразеното момиче също беше ударило на камък. Чирак Под не знаеше нищо — или се преструваше, че не знае, — а нямаше към кой друг да се обърне.
Тогава, на третия ден, откакто Лондон бягаше от Панцерщад-Байройт, дойде писмо за нея. Катрин нямаше представа кой е изпращачът. Повъртя плика няколко пъти в ръката си и погледа марката от шестия етаж. Изпитваше някакъв странен страх.
Най-накрая го отвори и от него падна лист, който цопна в закуската ѝ от водорасли. Хартията беше обикновена и рециклирана толкова пъти, че беше мека и космата на допир, с воден знак, който гласеше: „Не хаби, а съхранявай“.
Скъпа госпожице Валънтайн,
Моля ви помогнете ми, има нещо което искам да ви споделя. Ще ви чакам в „Пийтс Ийтс“ в Белсайз парк, пети етаж, днеска в 11 часа.
Само преди няколко седмици Катрин щеше много да се развълнува, но вече не ѝ беше до мистерии. Вероятно ставаше въпрос за нечия злополучна представа за шега, помисли си тя. Не беше в настроение и за такива. И как иначе, след като Лондон се бореше за живота си, а долните етажи бяха изпълнени със страдание и нещастие? Тя хвърли бележката в кошчето за отпадъци и избута недокоснатата си закуска настрана, след което отиде отново да се измие.
Въпреки всичко любопитството я изгаряше. Когато стана девет часа, си каза на глас:
— Няма да ида.
В девет и половина каза на Куче:
— Няма смисъл, никой няма да дойде на срещата.
В десет измърмори:
— „Пийтс Ийтс“ — що за име е това? Вероятно са си го измислили.
10
Процес на сливане на големите градове и разположените около тях по-малки селища в една обща територия. — Б.пр.