Беше държана на прицел. Нищо не изглеждаше реално. Сега полицаи влизаха в баржата и излизаха, но всичко бе само шум и ехо, а после осъзна, че Страйк стои до нея и изглеждаше единственият реален сред хаоса.
– Как разбра? – попита тя задавено през студената мокра хартия.
– Просветна ми пет минути след като ти тръгна. Последните три цифри от номера, изпратил съобщенията уж от Матю, които ми показа, бяха същите като на един от нерегистрираните телефони. Тръгнах след теб, но вече те нямаше. Лейборн изпрати полицейски коли и оттогава не спирах да ти звъня. Защо не вдигаше?
– Телефонът ми беше в чантата с изключен звук. А сега е в канала.
Жадуваше за силно питие. Може би, мина й смътна мисъл през ума, някъде наблизо действително имаше бар. Предстоеше й да прекара дълги часове в Ню Скотланд Ярд, за да възстанови в подробности този последен час. Чувстваше се изтощена.
– Как разбра, че съм тук?
– Обадих се на Изи и я попитах познава ли Рафаел някого в околността на този фалшив адрес, на който те примами. Тя ми каза, че имал приятелка наркоманка от висшите кръгове, която притежавала баржа. Вече му се изчерпваха местата, където можеше да иде. Полицията наблюдава апартамента му от два дни.
– И си знаел, че револверът е празен?
– Надявах се да е празен – поправи я той. – Като нищо можеше да го е проверил и презаредил.
Той бръкна в джоба си. Пръстите му леко трепереха, докато палеше цигара. Всмукна и после каза:
– Много умно от твоя страна да го държиш да говори тъй дълго, Робин, но следващия път, като получиш обаждане от непознат номер, гледай да позвъниш и да видиш кой е насреща. И никога, ама никога повече не продумвай пред заподозрян нещо за личния си живот.
– Може ли да получа две минути – попита тя, като притискаше студената топка хартия към подутата си и кървяща устна, – в които да се порадвам, че не съм мъртва, преди да ме почнеш?
Страйк издуха облак дим.
– Да, имаш право – каза той и тромаво я придърпа в прегръдка.
ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО
ЕПИЛОГ
„Миналото ти е мъртво, Ребека. Повече не упражнява власт над теб, няма нищо общо с онова, което си сега.“
Параолимпиадата дойде и отмина и септември полагаше всички старания да отмие спомена за дългите летни дни, белязани от вездесъщия национален флаг, когато Лондон в продължение на седмици бе в центъра на вниманието на света. Дъжд се лееше по високите прозорци на „Чейн Уок Брасери“ и шумът му се състезаваше с гласа на Серж Генсбур, който пееше „Черен тромбон“ от скрити колони.
Страйк и Робин пристигнаха заедно и току-що бяха седнали, когато Изи, избрала ресторанта заради близостта му до жилището си, се появи леко пораздърпана в шлифера си „Бърбъри“ и подгизнал чадър.
Страйк бе разговарял с клиентката им само веднъж след решаването на случая, и то кратко, защото Изи бе в пълен шок и твърде разстроена, за да каже много. Днес се срещаха по молба на Страйк, защото имаше един недовършен аспект в случая „Чизъл“. Изи бе казала на Страйк по телефона, докато уговаряха обяда, че почти не е излизала след арестуването на Рафаел.
– Не мога да погледна хората в очите. Толкова е ужасно.
– А ти как си? – попита тя тревожно, когато Страйк се изправи иззад застланата с бяла покривка маса, за да приеме мокра прегръдка. – И, о, горката Робин, толкова съжалявам – добави тя и забърза към другата страна на масата, за да прегърне и нея, преди да продума разсеяно: – О, да, ако обичате, благодаря – на застаналата отстрани без усмивка келнерка, която пое шлифера и чадъра й.
Щом седна, Изи продума:
– Обещах си, че няма да плача – и мигом грабна колосана салфетка от масата и я притисна към очите си. – Прощавайте, правя го непрекъснато. Гледам да не притеснявам околните...
Тя прочисти гърло и изправи гърба си.
– Беше такъв шок – прошепна.
– Разбира се, не ще и дума – отвърна Робин и Изи й отправи усмивка през сълзи.
‘C’est l’automne de ma vie – пееше Генсбур. – Plus personne ne m’étonne . . .’[4]
– Лесно ли намерихте заведението? – осведоми се Изи в усилието си да стъпи на здравата почва на обичаен разговор. – Много е приятно, нали? – отбеляза, като ги приканваше да се възхитят на провансалския ресторант, за който Страйк си помисли още с влизането, че има излъчването на дома на Изи, само че в превод на френски. Присъстваше същата консервативна смесица от традиционно и модерно: черно-бели снимки по съвсем белите стени, столове и пейки, тапицирани в алена и тюркоазена кожа, и старомодни полилеи от бронз и стъкло с розови абажури.