Трамваят се носеше към океана.
Изпитвах ужасното чувство, че ще нахълта в него.
Смъкнах рязко прозореца и седнах разтреперан.
До края на пътуването неспирно си повтарях: ти си едва на двадесет и седем. Не пиеш. Но…
И все пак изгълтах едно питие.
Тук, в тоя затънтен край на континента, докъдето заселническите фургони бяха докретали заедно с хората в тях, открих един отворен бар, в който нямаше жива душа освен съдържателя, поклонник на късното предаване „Давай с мен, Касиди“ по телевизията.
— Една двойна водка, моля.
Гласът ми ме стресна. Защо исках да пия? За да се осмеля да звънна на моята любима Пег, на две хиляди мили оттук в град Мексико? За да я успокоя, че съм добре? Но какво толкова ме беше сполетяло?
Нищо освен едно пътуване с трамвай в студения дъжд и един ужасяващ глас зад мене, издухващ облаци от страх. Ала нямах смелост да легна в самотното си легло, празно като хладилник, изоставен от Окитата2 по пътя им към западните щати.
По-празна от леглото беше само сметката ми в „Банка на видните американски белетристи“, разположена в сграда като крайморски римски храм, готова да бъде отмита от вълните на следващата финансова рецесия. Сутрин касиерите чакаха отпред в гребни лодки, а директорът давеше мъката си в близкия бар. Виждах ги рядко. Тъй малко фантастични разкази успявах да продам на някое и друго безлично списание, че нямаше какво да вложа в банката. Та…
Отпих от водката. Потръпнах отвратено.
— Господи — възкликна барманът, — сякаш не си близвал алкохол.
— Наистина не съм.
— Изглеждаш ужасно.
— Усещам се ужасно. Разбирате ли какво е да чувстваш, че нещо страшно ще се случи, без да знаеш какво е то?
— На това му викат „тръпки на смъртта“.
Пийнах пак и изтръпнах.
— Не, не. Нещо наистина страшно, което се сключва около тебе, това и казвам.
Барманът надникна зад рамото ми, сякаш виждаше там призрака на оня от трамвая.
— С него ли дойде?
— Не.
— Тогава го няма.
— Да — отвърнах, — но му чух гласа. Живата Фурия3!
— Фурия ли?
— Не му видях лицето. О, господи, сега ми е още по-зле. Лека нощ.
— И да зарежеш алкохола, ей!
Но аз вече бях вън пред вратата и се озъртах, за да спипам онова, което ме причакваше. По кой път да се прибера, за да избягна мрака? Реших.
И макар да знаех, че съм сбъркал, хукнах край тъмния бряг на канала, към потъналите циркови фургони.
Как се бяха озовали тия клетки на лъвовете в дъното на канала, не знаеше никой. Също никой не помнеше кой е прокопал каналите през средата на стария град, разпаднал се вече на пух и прах, и този прахоляк стържеше нощем по вратите, примесен с песъчинки, със сухи водорасли и изветрял тютюн от фасовете, мятани по брега от 1910 година насам.
Тъй или инак, каналите ги имаше, а в края на единия от тъмнозелените, омазнени с петрол водни пътища бяха старите циркови фургони и клетките, които лющеха белия си емайл и златната блажна боя и поръждавяваха железните си решетки.
Много отдавна, в началото на двайсетте, тези клетки, кръстосвани от диви животни, са громолели по улиците като летни гръмотевични бури, а лъвовете разтваряли паст и горещият им дъх миришел на месо. Впрягове от бели коне теглели това великолепие из улиците на Венеция и през околните поля, много преди „Метро Голдуин Майер“ да издигне своите лъжливи фасади и да създаде нов вид цирк, който ще живее вечно на филмовата лента.
Днес останките от някогашната циркова процесия почиваха на дъното. Едни от клетките на колела стърчаха прави в дълбоките води на канала, други лежаха на една страна, погребани в приливите, които ги разкриваха на зазоряване и пак ги скриваха в среднощ. През прътите им се провираха риби. Денем момчетиите идваха да играят върху големите подводни острови от стомана и дърво, понякога се вмъкваха в тях, разтърсваха решетките и ревяха като зверове.
Но сега, късно след полунощ, когато и последният трамвай беше отминал на север край пустите пясъци, каналите приплискваха черни води и мляскаха в клетките като беззъби баби.
Появих се тичешком, навел глава срещу дъжда, който изведнъж секна. Луната надзърна от тъмен процеп като огромно око, вперено в мен. Крачех през огледала, които ми показваха същата луна и същите облаци. Крачех по небето долу, и изведнъж — нещо се случи…
Изотзад някъде голяма приливна солена вълна се претърколи, черна и заоблена, между стените на канала. Пясъчна дига май се бе пробила и беше пуснала насам морето. И тъмните води нахлуха. Приливът стигна до малкия мост в мига, когато аз бях по средата.