Оттатък, на две мили оттук, големият червен трамвай се хласкаше по релсите, свиреше, вайкаше се, досущ като ужасното чудовище от моя сън, идваше да изтръгне времето, живота, бъдещето ми и да се понесе нататък към черната катранена яма в края на линията.
Взех едно малко камъче и го пуснах.
Шранк!
То падна и потъна. Тишина.
Избяга ми. А исках да си плати за Фани.
Пег, сетих се. Обади й се.
Не, и тя ще чака.
Сърцето ми блъскаше така шумно, че се боях да не развълнува водите и да не вдигне мъртвите. Боях се, че дъхът ми ще събори петролните кранове. Задържах ударите на сърцето и дъха си, укротих ги, затворих очи.
— Ей, Шранк, излез! Фани е тук и те чака. Жената с канарчетата — чака те и тя. Старикът от гишето за билети е до мен. Джими е дошъл за зъбите си. Пиетро си иска животинките. Знам, че си долу. Излизай! И аз съм тук с останалите, чакам те!
Шранк!
Колко бях глупав.
Този път ме беше чул.
Излезе да ме хване.
Изхвръкна от черната вода като гюлле от трамплин. Подскочи с невероятна траектория.
Господи, помислих, глупак такъв! Защо го повика? Защо остана да го чакаш?
Висок бе десет метра, дракон, излюпен от джудже. Грендел40 в ролята на бивш жокей.
Сграбчи ме като Фурия с острите си нокти. Цапардоса ме като балон с вряла вода, метна се с крясък и вик. Напълно бе забравил копнежа си за разкаяние, добрите си намерения, собствения си мит, убийствения си интегритет.
— Шранк — изкрещях, да ме питаш защо.
Вдигаше се със забавени движения и в това имаше нещо ужасно, сякаш бих могъл да го спра във всяко отделно квадратче на мултипликацията, да огледам удивителната му извивка и големина, искрящия му поглед, омразата, изписана на устните му, беса в сгърчените му ръце, докато сграбчваха сакото, ризата, вратовръзката ми с железни нокти. Устата му кървеше от името ми, като се стрелкаше към мен. Катранените води чакаха. О, господи, не там, помолих се. Лъвовите клетки — и те чакаха със зейнали врати.
— Не!
Бавното движение секна. Дойде ред на главоломното падане.
Взривени от гнева му, полетяхме, поемайки дълбоко дъх.
Плеснахме долу като две статуи от бетон, потънахме, вкопчени в пристъп на луда страст, катерехме се един връз друг, всеки се опитваше да държи другия под водата, използувахме се като стъпала, да си поемем въздух и светлина.
Докато падахме, счу ми се, че хленчи, проплаква:
— Влизай тук, влизай тук, влизай — като момченце, играч в жестока игра без правила, които нарушавах. — Влизай!
Но под водата не се виждахме. Въртяхме се в кръг, крокодили, пипнали се за шиите. Погледнати отгоре, трябва да сме били въртоп пирани, изяждащи се една друга, огромно разцентровано витло, подлудяло сред разноцветни пръски от петрол и катран.
Но някъде в сърцевината на това давене светлееше искрица надежда, сега тя избухна и припламна в ума ми.
Това е първото му истинско убийство, изглежда, съм помислил, но имал ли съм време за това? Обаче аз съм жива плът и няма да му се поддам. Страхувам се от мрака повече, отколкото той от живота. Сигурно го знае. Трябва да победя.
Ще можеш ли?
Превъртяхме се и се блъснахме в нещо, което ми сплеска дробовете. Лъвовата клетка. Той ме тикаше, риташе ме към вратата. Аз се отбранявах. Премятахме се във вълните и в бялата пяна и изведнъж си казах: Господи, вътре съм. В клетката. Всичко свършва както започна. Кръмли идва и намира — мене! Помахвам му с ръка иззад решетките на зазоряване. Исусе! Огън ми изду дробовете, преметнах се да се освободя. Исках да му кресна с последния си дъх. Исках да…
Изведнъж всичко свърши.
Шранк отхлаби хватката.
Какво стана, сепнах се, какво? Какво!
Той ме пусна.
Сграбчих го, за да го блъсна, но сякаш хванах кукла, изгубила способността да ръкомаха. Все едно, че държах труп, изскочил ненадейно от гроба, който искаше да се върне пак там.
Предал се е, помислих. Премислил е и се е предал. Знае, че той трябва да е последният. Знае, че не може да ме убие, това не се полага.
Такова е било решението му наистина и сега, придържайки го, огледах лицето му, бяло и призрачно, и гримасата, с която казваше: най-сетне си свободен, потегляй към нощта, въздуха и живота. Видях в мрака очите да се смиряват пред ориста си, когато устата се отвори, сви ноздрите и пусна последния му дъх. Всмукна черна вода и потъна, изгубено същество, поело да дири последната си загуба.
Като бездушна кукла го оставих в клетката и сляпо се заблъсках към вратата, измъкнах се, издигнах се нагоре с безумното желание да бъда вечно жив, да срещна мъглата, да срещна Пег, да я открия в тоя ужасен, прокълнат свят.