— Стига излишни словоизлияния — прекъсна го Гукмасов. — Вашият японец умее ли да зарежда дуелни пистолети? Не? Тогава ти, Ейхголц.
Противниците пак взеха оръжията и опънаха кърпата. Есаулът беше свъсен и решителен, Фандорин имаше по-скоро сконфузен вид. На „три“ (сега броеше Баранов) Гукмасов щракна празния пистолет, а Ераст Петрович изобщо не стреля.
Смъртно пребледнял, есаулът каза през зъби:
— Стреляйте, Фандорин, дяволите да ви вземат. А вие, господа, решавайте кой ще е следващият — и барикадирайте вратата, за да не ни смущават. Не го пускайте жив оттук.
— Не желаете да ме чуете, но грешите — размаха заредения пистолет Фандорин. — Казвам ви, че нищо няма да направите. Аз имам рядка дарба, господа — Ужасно ми върви в хазарта. Необясним феномен. Вече свикнах с това. Вероятно е защото на покойния ми баща също толкова ужасно не му вървеше. Печеля винаги всякакви игри, затова не мога да ги понасям — той с ясни очи огледа неприветливите лица на офицерите, — не ми ли вярвате? Виждате ли този империал? — извади от джоба си златна десетрублева монета и я подаде на Ейхголц. — Хвърляйте, бароне, аз ще позная ези или тура.
Баронът, млад офицер с едва наболи мустачки, погледна Гукмасов и Баранов, сви рамене и подхвърли монетата.
Тя още се въртеше във въздуха, когато Фандорин каза:
— Не знам… Да речем, тура.
— Тура — потвърди Ейхголц и хвърли пак.
— Пак тура — с отегчение произнесе колежкият асесор.
— Тура! — възкликна баронът. — Бога ми, господа, вижте!
— Я пак, Митя — подкани го Гукмасов.
— Ези — отсъди Ераст Петрович, извърнал очи.
Възцари се гробна тишина. Фандорин дори не погледна отворената длан на барона.
— Нали ви казах. Маса, икоо. Овари да13. Сбогом, господа.
Офицерите със суеверен ужас гледаха как чиновникът и японският му слуга се запътват към вратата. Само Гукмасов проговори, блед като смъртта:
— Фандорин, обещайте, че няма да използвате детективския си талант в ущърб на отечеството. На карта е заложена честта на Русия.
Ераст Петрович помълча.
— Обещавам, Гукмасов, че няма да сторя нищо против честта си, мисля, че това е достатъчно.
Колежкият асесор излезе, а на вратата Маса се обърна, поклони се подобаващо на офицерите и също изчезна.
Глава четвърта
Гостоприемница „Англия“ ни най-малко не отстъпваше на внушителния „Дюсо“ с великолепния си вид, а по архитектурни приумици дори може би го превъзхождаше, обаче в разкоша на позлатените тавани и мраморните заврънкулки се чувстваше нещо съмнително или поне неуверено. Но входът блестеше с електрическа светлина, до горните три етажа можеше да се отиде с асансьор, а във фоайето току отекваше пронизителния звън на последното чудо на техниката — телефона.
Ераст Петрович се позавъртя из обширния вестибюл с огледала и кожени дивани и се спря пред дъската с имената на гостите. Тук беше отседнала по-шарена публика, отколкото в „Дюсо“: чуждестранни търговци, борсови посредници, актьори от преуспяващи театри. Ала никаква певица Ванда не присъстваше в списъка.
Фандорин огледа прислугата, забързана от регистрацията до асансьора и обратно, и си избра най-похватния лакей с будно и живо лице.
— Госпожа Ванда няма ли я вече т-тук? — уж леко смутен попита колежкият асесор.
— Не, защо, тук е — веднага откликна онзи и като видя, че красивият господин гледа дъската, посочи с пръст. — Ето: „Г-жа Хелга Ивановна Толе“, това е тя. А „Ванда“ й е псевдоним — за благозвучие. Живее в крилото. През онази врата към двора, ако обичате, госпожа Ванда е там на квартира със самостоятелен вход. Само че по това време още я няма — и лакеят понечи да побегне. Ераст Петрович изшумоля с банкнота в джоба си и юнакът замря на място като омагьосан.
— Ако имате някакво поръчение… — рече той, втренчил предан и услужлив поглед в младия мъж.
— Кога се прибира?
— Различно. Вечер пее в „Алпийска роза“. Всеки ден без понеделник. Заповядайте засега в бюфета, ако желаете, да пиете чай или нещо друго, аз ще имам грижата да ви известя, когато мамзел си дойде.
— Какво ще кажеш? — неопределено размърда пръсти Ераст Петрович. — Наистина ли е толкова хубава?
— Картинка! — премлясна лакеят с издути червени устни. — Тук е на специално положение. Плаща триста рубли на месец и много щедри бакшиши.
На това място направи психологически издържана пауза и Фандорин бавно измъкна две банкноти по рубла, но сякаш от разсеяност ги прибра в горния си джоб.