— Именно — многозначително се обади Пьотър Пармьонович, обърнат изключително към княза. — Най-обикновена сърдечна смърт, ваше сиятелство. Жалко, но се случва. Дори в такава цветуща възраст като на покойника. Мисля си, да не бърка нещо господин колежкият асесор. Или да си е изфантазирал? Нали сам си призна, че немският му доста куца.
Ераст Петрович го погледна много внимателно, без нищо да отговори.
Затова пък рижият жандармерист подскочи:
— Какви фантазии? Соболев беше здравеняк човек. На лов за мечки ходеше с вила, в ледени дупки се гмуркаше! Какво излиза — в Плевен удържа на огъня и Туркестанската пустиня прекоси, а любовните игри божем не му понесли? Глупости! Вие, господин Хуртински, най-добре си гледайте градските клюки, а шпионажа го оставете на нас!
Откритата конфронтация изненада Фандорин, ала губернаторът сякаш отдавна беше свикнал с такива сценки. Той помирително вдигна ръце:
— Господа, господа, не се карайте. И без това ще ми се пръсне главата. Толкова работа ми се отвори с тази смърт. Телеграми, съболезнования, депутации, целият „Театрален“ е затрупан с венци, не може да се мине. Височайши особи идват за погребението, трябва да се посрещнат, да се настанят. Довечера пристигат военният министър и началникът на генщаба. Утре сутринта направо за погребението — великият княз Кирил Александрович. Днес ме чака визита при херцог Лихтенбургски, той със съпругата си случайно е в Москва. Жена му, графиня Мирабо, е сестра на покойния. Трябва да им поднеса съболезнования, вече пратих да ги предупредят. Вие ще дойдете с мен, драги Ераст Петрович, в каретата ще ми разкажете всичко още веднъж. Заедно да помислим какво да правим. А вас, Евгений Осипович, ще ви моля да се нагърбите засега с проследяването и на двамата: на немеца и на оная девица. Най-добре ще е да докопаме отчета, за който е споменал накрая Кнабе. Вижте какво. Оставете го да си напише рапорта за шпионското началство, после го пипнете направо с уликата. И щом разпоредите за следенето — заповядайте пак тук при мен. Ще се върнем с Ераст Петрович и ще решим окончателно. Нещо да не оплетем конците. Че на война ми мирише.
Генералът тракна токове и излезе, и веднага Хуртински подскочи към писалището на губернатора.
— Ваше сиятелство, неотложни книжа — каза той, прегънат до ухото на княза.
— Толкова ли са неотложни? — изгъгна князът. — Нали чу, Петруша, бързам, херцогът ме чака.
Надворният съветник сложи ръка на колосания си нагръдник с ордена:
— Безусловно належащи, Владимир Андреевич, не търпят отлагане. Тук, Владимир Андреич, благоволете да погледнете, е разчетът за завършителните дейности по иконописването на Храма. Предлагам да възложим поръчката на господин Гегечкори, превъзхитителен живописец и с твърде похвални възрения. Доста пари иска, но пък ще свърши всичко навреме — човекът си държи на думата. Едно подписче ето тук — и смятайте, че работата е изпълнена — Пьотър Пармьонович сръчно мушна документа на губернатора и подготви следващия. — А това, Владимир Андреич, е проект за прокопаване на подземен метрополитен по подобие на лондонския. Предприемач е търговският съветник Зиков. Имах честта да ви докладвам.
— Помня — измърмори Долгорукой. — Сега пък метрополитен. Скъпо ли ще струва?
— Нищо работа. Зиков иска за проучването само половин милионче. Прегледах му сметките — сумата е благоразумна.
— „Само“? — въздъхна князът. — Толкова ли си се замогнал, Петруша, та половин милион ти се вижда нищо работа? — и като забеляза погледа на Фандорин, удивен от фамилиарните отношения на губернатора и началника на секретното отделение, обясни: — Пьотър Пармьонович ми е като свой, като роднина. В моя дом израсна, на покойния ми готвач е син. Да те чуеше отнякъде Пармьон, лека му пръст, как пръскаш сега милионите.
Хуртински изгледа с омраза Ераст Петрович, явно недоволен от напомнянето за плебейския му произход.
— И още относно цените на газта, Владимир Андреич. Написал съм ви докладна. За поевтиняване на уличното осветление би било добре да се свали тарифата. До три рубли за хиляда кубически фута15. И без това е скъпа.
— Добре, дай си книжата, в каретата ще ги прочета и ще ги подпиша — Долгорукой стана. — Да вървим, кое време стана. Не бива да караме височайшата особа да ни чака. Хайде, Ераст Петрович, по пътя ще побеседваме.
В коридора Фандорин почтително попита: