— А императорът няма ли да пристигне, ваше сиятелство? Все пак става дума за самия Соболев.
Долгорукой му хвърли кос поглед и многозначително каза:
— Не е намерил за възможно. Изпраща брат си Кирил Александрович. А защо — не е наша работа.
Фандорин мълчаливо кимна.
По пътя не можаха да „побеседват“. Вече се бяха настанили в каретата — губернаторът на меките възглавници, колежкият асесор срещу него на кожената седалка, — когато вратата се отвори и в каретата с пъшкане се намърда камердинерът на княза Фрол Ведишчев. Безцеремонно се натъкми до него и викна на кочияша:
— Давай, Мишка, тръгваме. — После, без да се интересува от присъствието на Ераст Петрович, се извъртя към Долгорукой. — Идвам с вас, Владимир Андреич — съобщи той с категоричен тон.
— Фролушка — меко подхвана князът, — изпих си лекарството, сега не ми пречи, имам важен разговор с господин Фандорин.
— Няма нищо, ще почака разговорът ви — ядно махна с ръка деспотът. — Какво ви пробута за подпис Петка?
— Ето виж — князът отвори папката. — Поръчка за художника Гегечкори относно завършването на Храма. Ето и разчетите, нали виждаш. А това е договор за търговеца Зиков. Ще прокопаем железница под Москва, че навсякъде да се стига бързо. Ето и за намаляване цените на газта.
Ведишчев прегледа документите и направо заяви:
— Храма няма да го давате на Гегечкори, тоя прословут негодник. По-добре на някого от нашите, московските, го дайте. И те душа носят. Хем по-евтино ще излезе, хем откъм красота нищо няма да се пожертва. Откъде пари? Пари няма. А Гегечкори обещал да изрисува вилата на вашия Петка в Алабин, затуй толкоз му се слага.
— Значи мислиш, че не трябва да възлагаме поръчката На Гегечкори? — угрижено попита Долгорукой и прибра документа.
— Какво толкова ще му мисля? — отсече Фрол. — А и метрополитенът си е чиста глупост. За кои дявол ще се копае под земята и ще се пуска отвътре влак? Само да се хвърлят на вятъра държавни пари! Измишльотини!
— Не, тук не си прав — възрази князът. — Метрото е умна работа. Виж какво е движението тук — едвам пълзим.
Губернаторската карета наистина беше заседнала на завоя за „Неглинная“ и колкото и да се мъчеха конвойните жандармеристи, не смогваха да разчистят пътя, по случай съботния ден задръстен с каруците и талигите на търговците от Охотний ряд16.
Ведишчев поклати глава, сякаш князът и сам трябваше да проумее, че напразно упорства.
— В Думата градските съветници ще кажат, че Долгорукой съвсем е откачил. И враговете в Питер няма да ви подминат. Не подписвайте, Владимир Андреич.
Губернаторът с тежка въздишка прибра и тази бумага.
— Ами за газта?
Ведишчев взе докладната, отдалечи я от очите си и замърда устни.
— Това може, да. Хем за града полза, хем за московчани облекчение.
— И аз тъй мисля — светна князът, отвори закрепената на вратата поставка с писалищни принадлежности и драсна едър подпис.
Потресен от невероятната сценка, Ераст Петрович с всички сили даваше вид, че не намира нищо особено, и с повишен интерес гледаше през прозореца. Междувременно стигнаха пред дома на княгиня Белоселска-Белозерска, където бяха отседнали херцог Лихтенбургски и жена му Зинаида Дмитриевна, Соболева по баща, с морганатическия брак добила титлата графиня Мирабо.
Ераст Петрович знаеше, че Евгений Лихтенбургски, генерал-майор в руската армия и военачалник на потсдамските лейбкирасири, е внук на император Николай Павлович. Но херцогът не беше наследил прочутия отровен поглед на страховития си дядо — очите на негово височество имаха цвета на син саксонски порцелан и гледаха през пенснето благо и радушно. Графинята обаче много приличаше на именития си брат. Нито имаше стойката му, нито войнствената му осанка, и лицето й беше с нежен овал, но сините й очи бяха досущ като неговите, и излъчването й беше същото — недвусмислено соболевското излъчване.
Аудиенцията още отначало не потръгна.
— С графинята сме дошви в Москва по съвсем друга работа, а ни споветя такова нещастие — подхвана херцогът с много трогателно затруднение с „л“-то и помагайки си с жестикулации — на безименния му пръст проблясваше старинен сапфир.
Зинаида Дмитриевна не остави мъжа си да довърши.
— Как можа да се случи, как?! — проплака тя и очарователното й лице, макар и подуто сега от плач, се обля в поток от сълзи. — Владимир Андреич, княже, какво нещастие! — устата й се изви като кобилица и тя не можа да продължи.
— Всичко е в ръцете Божии — смутено измънка херцогът и панически погледна към Долгорукой и Фандорин.
— Евгений Максимилианович, ваше височество, уверявам ви, че фактите, свързани с преждевременната кончина на сродника ви, ще се разследват най-прецизно — с развълнуван глас го увери губернаторът. — Ето, господин Фандорин, мой чиновник за свръхважни поръчения, се е заел със случая.