Генерал-губернаторът изслуша краткото му ефектно слово с леко увиснала уста. Ераст Петрович очакваше викове, възмущение, изискване на доказателства, но князът не изрази безпокойство. Когато полицейският началник замълча в очакване, князът умислено си досдъвка хапката, сръбна от кафето. После неодобрително въздъхна.
— Много лошо, Евгений Осипович, че и през ум не ви е минавало. Все пак сте началник на московската полиция, страж на закона и реда. Аз например не съм от жандармерията, а и съм затрупан с работа къде повече от вас, цялото напрегнато градско управление е на плещите ми, но откога държа под око Петруша Хуртински.
— Така ли? — присмехулно попита полицейският началник. — Та откога?
— Ами отдааавна — провлече князът. — Петруша отдавна вече не ми харесва. Още преди три месеца писах на вашия министър граф Толстов30, че според сведенията, с които разполагам, надворният съветник Хуртински не е само покварен рушветчия, но и мошеник и злодей — князът изшумоля с книжата на писалището си. — Тук имах някъде и препис от писмото си… да, ето — той вдигна лист, размаха го, — а и отговор от графа. Той пък къде е? Аха — взе друг лист, с монограмен знак. — Да ви го прочета ли? Министърът всецяло ме успокоява и набляга да не се тревожа заради Хуртински. — Сложи си пенснето. — Ето, чуйте: „На възможните съмнения на Ваше Високопревъзходителство относно дейността на надворния съветник Хуртински държа да Ви уверя, че този чиновник, ако и да се държи понякога по труднообясним начин, това в никакъв случай не се дължи на престъпни замисли, а е изпълнение на секретно държавно поръчение от изключителна важност, в което сме посветени и аз, и Негово императорско величество. Ето защо бих желал да ви успокоя, драги мой Владимир Андреевич, и специално да уточня, че задачата, изпълнявана от Хуртински, по никакъв начин не е насочена срещу…“ Ммм, нататък няма значение. И така, господа, сами виждате, дори някой да носи вина в случая, съвсем не е Долгорукой, а по скоро вашето ведомство, Евгений Осипович. Как бих могъл да имам основания за недоверие към министъра на вътрешните работи?
Главният полицейски началник от смайване загуби самообладание и рязко скочи, протегнал ръка за писмото, което беше доста глупаво, защото при толкова сериозното положение на нещата не можеше да става дума за никакви мистификации — всичко много лесно можеше да се провери. Князът добродушно му подаде листа.
— Да — смънка рижият генерал, — подписът е на Дмитрий Андреевич. Абсолютно безспорно…
Князът съчувствено попита:
— Нима ръководството не е сметнало за необходимо да ви уведоми? Тц-тц-тц, лоша работа. Неуважителна. Значи не знаете какво тайнствено поръчение изпълнява Хуртински?
Караченцев мълчеше, напълно съкрушен.
А Фандорин се замисли за нещо странно — как се е получило така, че кореспонденция с тримесечна давност е току върху бюрото на княза, сред текущите книжа. Но гласно каза:
— Аз също не знам в какво се състои секретната дейност на г-господин Хуртински, ала този път той явно далеч я надхвърля. Връзката му с хитрованските бандити е несъмнена и никакви държавни интереси не я оправдават. Но най-вече: Хуртински явно е свързан със смъртта на генерал Соболев. — И той кратко и по точки изложи историята на откраднатия милион.
Губернаторът го слушаше много внимателно. Накрая категорично каза:
— Мерзавец, отявлен мерзавец. Трябва да се арестува и да се разпита.
— Точно затова сме д-дошли, Владимир Андреевич.
А полицейският началник със съвсем различен от одевешния тон — бойко, почтително — се осведоми:
— Ще наредите ли да пристъпим, ваше високопревъзходителство?
— Разбира се, драги — кимна Долгорукой. — Той за всичко ще отговаря, подлецът.
Бързо изминаха дългите коридори. Зад тях набиваха крак цивилните агенти. Ераст Петрович не продумваше и дори се мъчеше да не поглежда към Караченцев — разбираше колко мъчително му е да преглътне поражението си, но още по-тревожният и неприятен факт беше, че имало някакви тайни дела, които началството предпочело да повери не на московския полицейски началник, а на вечния му съперник — началника на секретния отдел на губернаторската канцелария.
Качиха се на втория етаж, където бяха канцелариите. Ераст Петрович попита дежурния на входа дали господин Хуртински е тук. Изясни се, че бил тук още от сутринта.
Караченцев се окопити и още повече ускори крачка — понесе се по коридора като изстреляно гюлле, само шпорите му звънкаха и акселбантите се блъскаха в гърдите му.
В приемната на началника на секретния отдел беше пълно с посетители.
30
Толстов — Вероятно граф Д. А. Долстой (1823–1889) — държавник, от 1882 г. министър на вътрешните работи, шеф на жандармерията. — Б.пр.