— Да, излъгах ви, че не съм знаела какво го беше въодушевило. Той смяташе, че Русия загива, и искаше да я спаси. Напоследък все това говореше — за Цариград, за немската заплаха, за велика Русия… а преди месец по време на последната ни среща изведнъж спомена за Бонапарт и ми предложи да бъда неговата Жозефина… изпаднах в ужас. Винаги сме имали разлика във възгледите. Той вярваше в историческата мисия на славянството и че Русия трябва да върви по свой особен път, аз пък мислех, че на Русия не й трябват Дарданелите, а просвета и конституция — гласът и изневери и тя ядно замахна с юмруче, като че си помагаше да прескочи трудното място. — Щом чух за Жозефина, се уплаших. Ужасих се, че Мишел като безстрашна нощна пеперуда ще изгори в жаркия огън на честолюбието си… а още повече се ужасих, че може да постигне мечтата си. Би могъл. Той беше толкова целеустремен, силен, несломим… Беше. Какъв ли щеше да стане, ако добиеше възможност да диктува съдбините на милиони? Не смея да си помисля. Той вече нямаше да е Мишел, а някакъв съвсем друг човек.
— И вие го издадохте? — директно попита Ераст Петрович.
Головина се стресна:
— Как можахте да си го помислите? Не, просто казах: или аз, или твоето начинание. Знаех отговора… — яростно обърса сълзите си. — Но и през ум не ми минаваше, че всичко ще приключи с такъв гаден и пошъл фарс. Бъдещият Бонапарт убит за пари… Казано е в Библията: „дойде ли гордост, ще дойде и посрама32“. — Тя махна с ръка, сякаш да каже: край, не мога, и се разрида, вече не издържаше.
Фандорин я изчака да се поуспокои и полугласно каза:
— Май цялата работа не опира с-само до парите.
— А до кое? — изхлипа Екатерина Александровна. — Все пак го убиха, нали? Не знам защо, но вярвам, че ще стигнете до същината. Закълнете се, че ще ми кажете цялата истина за смъртта му.
Ераст Петрович се извърна сконфузен и си помисли, че жените са много по на висота от мъжете — по-предани, по-искрени, по-устремни. Ако наистина обичат, разбира се.
— Да-да, непременно — измърмори той, отсега твърдо убеден, че никога за нищо на света няма да й разкаже цялата истина за смъртта на любимия й.
В този момент се наложи да прекъснат разговора, защото пристигна да го вземе пратеник на генерал-губернатора.
— Какво ще кажете за съдържанието на сейфа, ваше превъзходителство? — попита колежкият асесор. — Открихте ли нещо интересно?
— Много неща — с доволен вид отговори полицейският началник. — Картинката на безчестните дела на покойния доста се проясни. Ще трябва още да поумуваме над разшифровката на паричните му записки. От много цветчета е сбирала нектар нашата пчеличка, не само от Миша Малкия. А при вас?
— Да, намира се — скромно отвърна Фандорин. Разговаряха в кабинета на генерал-губернатора. Самият Долгорукой обаче отсъстваше — според секретаря негово сиятелство си довършвал обеда.
Най-накрая Владимир Андреевич се появи. Влезе със загадъчен и многозначителен вид, седна и официално се прокашля.
— Господа, по телеграфа пристигна отговор от Петербург на официалния ми рапорт. Както виждате, сметнали са случая за толкова важен, че са се задействали без обичайното протакане. В дадения момент аз съм само препредаващото звено. Ето какво ми пише граф Толстов: „Любезни господине Владимир Андреевич, в отговор на Вашата депеша довеждам до знанието Ви, че капитан Певцов наистина е на служба към шефа на Жандармерийския корпус и понастоящем се намира в Москва с нарочно предписание. По-специално му е възложено тайно да изземе чантата, в която би могло да се съхраняват документи от държавно значение. Постановява се разследването по случая с кончината на генерал-адютант М. Д. Соболев да се смята за приключена, за което ще бъде изпратено съответното нареждане и на Евгений Осипович. Чиновникът за специални поръчения Фандорин поради проявено самоволие — привличане към секретното разследване на частно лице, довело до смъртта на горепосоченото лице — по Височайше указание следва да бъде отстранен от длъжност и поставен под домашен арест до второ нареждане. Министър на вътрешните работи Д. А. Толстов.“ — Князът безпомощно вдигна ръце и рече на потресения Фандорин: — Такова ми ти нещо се получава, драги. Началството най-добре си знае.
Ераст Петрович пребледня и бавно стана от мястото си. Не, не строгото, но всъщност справедливо наказание на монарха вледени сърцето му. Най-ужасното беше, че с гръм и трясък се беше провалила версията му, предложена с такъв апломб. Да вземе тайния правителствен агент за главен злодей! Каква позорна грешка!