— Ще си похортуваме тук с Евгений Осипович, а вие, ще прощавате, най-добре си вървете в хотела и си починете — съчувствено каза Долгорукой. — И не увесвайте нос. Вие ми допаднахте и аз ще се застъпя за вас пред Петербург.
Колежкият асесор съсипан се помъкна към изхода. Вече беше на вратата, когато се чу гласът на Караченцев.
— Та какво открихте в онзи бележник? — попита генералът и незабелязано му смигна: не унивай.
Ераст Петрович помълча, после каза:
— Нищо интересно, ваше п-превъзходителство.
В хотела той от вратата съобщи:
— Опозорен съм, Маса, и съм под арест. Заради мен загина Грушин. Това първо. Изчерпаха ми се идеите. Това второ. Животът свърши. Това трето.
Стигна до леглото, стовари се, без да се съблича, и моментално заспа.
Глава дванайсета
Първото, което видя Фандорин, когато се събуди, беше розовият залез, запълнил правоъгълника на прозореца.
На пода до леглото му, церемониално положил ръце на коленете си, беше седнал Маса в черно официално кимоно, лицето му строго, на главата нова превръзка.
— Какво си се докарал в този вид? — почуди се Ераст Петрович.
— Вие казахте, господарю, че сте опозорен и са ви се изчерпали идеите.
— Е, и?
— Аз имам добра идея. Обмислих всичко и мога да ви предложа достоен изход от тежкото положение, в което изпаднахме и двамата. Към всичките си многобройни прегрешения аз притурих още едно — наруших европейската етикеция, която забранява жени да влизат в банята. Това, че не разбирам вашия чудноват обичай, не ме оправдава. Научих цели двайсет и шест страници от речника — от лесната дума „смрадрьо“ за „човек, който мирише неприятно“ — до трудната дума „во-су-по-мо-сфе-се-со-то-вление“, което значи „оказвам съдействие“, но дори това сурово изпитание не облекчи бремето в душата ми. А и вие, господарю, казахте: вашият живот свърши. Тогава хайде заедно да се разделим с живота. Приготвил съм всичко, дори туша и четчицата за предсмъртното стихотворение.
Фандорин се протегна с блажено изпукване на ставите.
— Стига, Маса — рече той и сладко се прозя, — имам по-добра идея. На какво мирише толкова апетитно?
— Купих топли гебречета, най-хубавото нещо в Русия след жените — натъжи се слугата. — Супата от вкиснало зеле, дето всички тук я ядат, е просто ужасна, но гебречетата са прекрасно изобретение. Исках накрая да зарадвам моя хара, преди да го разпоря с кинжала.
— Ще те разпоря аз теб! — надигна се колежкият асесор. — Дай гевречетата, умрях от глад. Да хапнем, че работа ни чака.
— Господин Клонов от деветнайсета? — попита келнерът (както по немски маниер наричаха регистратора в „Метропол“) — Разбира се, че го помним. Един господин от търговците. А вие, мистър, негов познат ли сте?
Привечер идиличният залез внезапно се стопи, изтикан от студения вятър и бързо сгъстяващия се мрак. Небето се намръщи, запръска дъжд, който по-късно можеше да се превърне в истински порой. Заради нестабилното време Фандорин се докара така, че да има съпротивителни сили срещу природата: каскет с мушамена козирка, водонепропусклива шведска кожена винтяга, галоши. Видът му беше като на чужденец, оттам сигурно и неочакваното обръщение на келнера. Каквото ще да става, си каза колежкият асесор, в случая забягнал арестант, прегъна се през тезгяха и прошепна:
— Не съм му никакъв познат. Аз съм к-капитан Певцов от Жандармерийския корпус, имам важно и секретно поръчение.
— Разбирам — също зашепна келнерът, — веднага. — И зашумоля със сметководната книга. — Ето го. Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия. Отседнал на двайсет и втори, пристигнал от Рязан. В четвъртък срещу петък е напуснал.
— Напуснал ли? — викна Фандорин. — На двайсет и четвърти срещу двайсет и пети? През нощта?
— Тъй вярно. Не съм бил тук, но е записано, вижте. Престоят е платен изцяло в четири и половина сутринта, по време на нощната смяна.
Ераст Петрович усети как сърцето му се стяга от неудържима хазартна страст, позната само на истинските ловци. С привидно равнодушие попита:
— И как изглеждаше този ваш Клонов?
— Представителен господин, солиден. Какво да ви кажа, търговец от първа гилдия.
— Значи брада, шкембе, така ли? Опишете ми външността. Имаше ли особени белези?
— Не, брада няма и в телото не е дебел. Не като едновремешните, а от по-модерните търговци. Облечен е по европейски. А за външността… — келнерът се замисли. — Най-обикновена външност. Блондин. Особени белези… Освен очите може би. Много светли, чухонците33 са такива.