Той мълчеше и бързо премисляше какво да каже.
— Утре няма ли да се видим-идим? — появи се ехо и Фандорин запуши другото си ухо, защото трудно разбираше скорострелния говор на Ванда. — Но ти ми обеща, че няма да си заминеш, без да се срещнем-ешнем! Недей-дей! Коля, защо мълчиш-иш? Отпада ли срещата-тата?
— Не — престраши се и каза цяло изречение, — исках само да проверя дали всичко си запомнила.
— Какво? Какво да провериш? — явно и тя го чуваше едва-едва, но в случая това беше добре дошло.
— Дали си запомнила! — викна Фандорин.
— Да, разбира се-се! „Троицки метох“ в шест, седма стая, откъм двора, да почукам два пъти, три пъти и още два-ва. Ако искаш все пак по-късно, не в шест. От сто години не съм ставала толкова рано-ано.
— Добре — каза колежкият асесор, набрал кураж, и мислено си повтори: шест, седма, откъм двора, два-три-два. — В седем. Но не по-късно. Бързам.
— Добре, в седем! — извика Ванда. Ехото и пукотът изведнъж изчезнаха, гласът и се чу ясно и дори май беше разпознаваем. Той звучеше толкова радостно, че Фандорин чак се засрами.
— Край! — рече той.
— Откъде се обаждаш? Къде си?
Ераст Петрович втъкна фунията в гнездото и врътна ръчката.
Колко лесна била телефоническата мистификация. Ще трябва да го запомни, някой ден да не му го сервират на него. Дали да не измисли парола за всеки събеседник? Е, не абсолютно за всеки, разбира се, а да речем, за агентите или просто за конфиденциалните случаи.
Но сега нямаше време да го обмисля.
Вече можеше да забрави за домашния арест. Сега ще има какво да представи на началството.
Неуловимият, почти безплътен Клонов-Певцов утре в шест сутринта ще е в някакъв „Троицки метох“. Кой го знае къде е, а и във всички случаи без Караченцев не може да се оправи. Трябва веднага да го арестуват по всички изисквания — да не се измъкне, че е много обигран.
Къщата на главния полицейски началник на „Тверской“ се водеше за една от забележителностите в Москва. С фасадата си, обърната към именития булевард, по който в слънчеви дни се разхождаше каймакът на местното гражданство, двуетажната сграда в обичайния жълт цвят сякаш бдеше над приличната публика и дори я благославяше да си прекарва изискано и безметежно. Разходете се, един вид, извисени дами и господа, по тесния европейски променад34, вдъхнете аромата на липите и нека не ви тревожи клокоченето на огромния полуазиатски град, пълен най-вече с некултурни и невъзпитани хора — властта е тук, ето я, закриля цивилизацията и реда, властта никога не спи.
В това последното Ераст Петрович има възможност лично да се увери, когато почти в полунощ звънна на вратата на прочутия дом. Отвори му не портиер, а жандармерист със сабя и револвер, строго изслуша нощния посетител и без да отговори нито дума, го остави да чака на прага, но извика с електрическия звънец дежурния адютант. За щастие адютантът се оказа познат — капитан Сверчински. Той едва можа да разпознае в англизирания господин дрипавия просяк, който сутринта беше предизвикал такава паника в управлението, и веднага стана самата любезност. Изясни се, че Евгений Осипович както винаги преди лягане е излязъл да глътне чист въздух. Обичал нощните разходки по булеварда и не ги пропускал, каквото и да е времето, дори ако вали.
Ераст Петрович тръгна по булеварда, повървя малко в посока към бронзовия Пушкин — и наистина: насреща му бавничко крачеше генералът с дълъг кавалерийски шинел и нахлупен капишон. Още щом Фандорин се устреми към него, веднага от двете страни на генерала се появиха две безшумни сенки, сякаш изникнали изпод земята, а зад гърба му се появиха още два заплашителни силуета. Ераст Петрович поклати глава: ето ви илюзорното усамотение на държавния човек в ерата на политическия тероризъм. Боже, къде отива Русия…
А сенките вече внимателно, но здраво го бяха подхванали от двете страни.
— Ераст Петрович, ето ви! — зарадва се Караченцев, а на агентите викна: — Къш! Аз пък точно се разхождам тук и си мисля за вас. Какво, не издържахте ареста?
— Не издържах, ваше п-превъзходителство. Да вървим у вас, Евгений Осипович, нямаме никакво време.
Генералът моментално свърна към къщата, без да задава никакви въпроси. Крачеше бързо и току поглеждаше към спътника си.
Влязоха в обширния овален кабинет, седнаха един срещу друг до дългата маса със зелено сукно. Полицейският началник викна:
— Сверчински, стойте отвън, може да ми потрябвате! — и щом беззвучно се затвори тапицираната врата, нетърпеливо попита: — Какво ново? Следа?