Момчето се роди голямо. Сара-Фатима едва не умря, докато детето излизаше на бял свят. Нямаше да може повече да ражда. И не искаше, защото нямаше да прости на мъжа си, че стоеше и гледаше как разбойниците му отнемат коня, биковете и кравите.
В детството си Ахимас имаше двама богове и три езика. Богът на баща му, строг и злопаметен, учеше: ударят ли те по дясната буза — обърни и лявата; който се радва в този живот, горчиво ще плаче в следващия; не се отвръщай от мъката и страданията, защото те са благо, знак на особена любов на Всевишния. Богът на майка му, за когото не биваше да споменава гласно, беше добър: позволяваше му да се радва, да играе и не го възпираше да мъсти на лошите. За добрия Бог можеше да се говори само шепнешком, когато няма никой наблизо освен майка му, а това значеше, че Богът на баща му е главният. Той говореше на език, който се наричаше Die Sprache39 и представляваше смесица от холандски и немски. Богът на майка му говореше на чеченски. А третият език беше руски, на него го научиха войскарите от отбранителната крепост. Много го привличаха техните пушки и войнишките им ножове, но това беше забранено, безпрекословно забранено, защото главният Бог не даваше да докосваш оръжие. Майка му пък пошепваше, че може, няма страшно. Тя водеше момчето в гората, разказваше му за смелите воини от своя род, учеше го да спъва с крак и да удря с юмрук.
Когато Ахимас на седем години стана ученик, деветгодишният Мелкиседек, син на ковача, нарочно напръска буквара му с мастило. Ахимас го препъна и го удари в ухото. Мелкиседек с рев се втурна да се жалва.
Последва дълъг и тягостен разговор с баща му. Очите на Пелет, светли като на сина, станаха сърдити и тъжни. После Ахимас трябваше цялата вечер да остане на колене и да пее псалми. Но мисълта му бягаше от бащиния Бог към майчиния. Момчето се молеше очите му от бели да станат черни като на майка му и природения й брат Хасан. Никога не беше виждал вуйчо си, но знаеше, че той е силен, храбър и честит и никога не прощава на враговете. Вуйчо му прекарваше по тайни планински пътеки пухкави килими от Персия, от Турция — денкове тютюн, а обратно през границата прехвърляше оръжие. Ахимас често си мислеше за Хасан. Представяше си го как от седлото зорко оглежда клисурата — да не се е спотаила в засада граничната стража. Хасан е с рунтав калпак и кавказки ямурлук, през рамото му е преметната пушка с гравиран приклад.
2.
В деня, когато навърши десет години, от сутринта седеше наказан в бараката за дърва. Сам си е виновен — майка му тайно му подари малък, но истински кинжал с лъскаво острие и костена ръкохватка, настоя да го скрие, но Ахимас не издържа, изскочи навън да изпробва колко е остър и баща му го хвана. Пелет попита откъде се е взело това оръжие, а като разбра, че няма да получи отговор, му наложи наказание.
Ахимас изкара в бараката половин ден. Беше му ужасно мъчно за отнетия кинжал, пък и много скучно. А подир пладне, когато взе да му стърже от глад, се чуха изстрели и викове. Кавказецът Мохама с четирима побратими нападна войниците, които се перяха в реката, защото им беше ден за баня. Разбойниците стреляха от храстите, убиха двама и раниха още двама. Останалите побягнаха към крепостта, но кавказците се метнаха на конете и изклаха всички със сабите си. Фелдфебелът, който не беше ходил на реката, се заключи в дървената къща с тесни прозорчета и стреля. Докато презареди пушката и се покаже отново, Мохама се прицели и го улучи право в челото.
Ахимас не видя всичко това. Но се беше лепнал на пролуката между дъските и видя как в двора влезе брадат едноок мъж с бял калпак и с дълга пушка в ръка (това беше Мохама). Едноокият се спря пред втурналите се навън родители на Ахимас и нещо им каза. После сложи ръка на рамото на майка му, а с другата ръка й повдигна брадичката. Пелет стоеше, склонил лъвската си глава, и мърдаше устни. Моли се, разбра Ахимас. Сара-Фатима без молитви се озъби и раздра с нокти лицето на едноокия.
Жената няма право да докосва лицето на мъжа, затова Мохама обърса кръвта от лицето си, замахна с юмрук и уби на място гяурката. После уби и мъжа й, защото вече не можеше да го остави жив. Наложи се да избият и всички останали в селото — явно тъй било писано него ден.
Изкараха добитъка, струпаха всичко ценно и полезно на две каруци, подпалиха селото от четирите края и си тръгнаха.
Докато чеченците вилнееха, Ахимас не гъкна. Не искаше да убият и него. А когато чаткането на копитата и скърцането на каруците заглъхва в посока към Карамъкския проход, той изби с рамо дъсчената врата и изскочи в двора. И без това не можеше да остане в бараката — задната стена вече гореше.