„Затаяваш дъх и си представяш, че от цевта свети тънък лъч. Намери целта с този лъч — дишаше във врата му Хасан и нагласяваше пръстите на момчето, стиснали здраво приклада на пушката — и не ти трябва сила. Пушката е като жената и коня — иска нежност и разбиране.“ Ахимас се мъчеше да разбира пушката, вслушваше се в нервния й железен глас и металът започваше да кънти в ухото му: леко вдясно, още малко, стреляй. „Баф! — вуйчо му цъкаше и въртеше очи — орлово око! От сто крачки в бутилката! Ей така ще хвръкне и на Мохама главата!“
Ахимас не искаше да стреля в едноокия от сто крачки. Искаше да го убие така, както той уби Фатима — с удар в слепоочието, а още по-добре — да му пререже гърлото, както Мохама беше заклал Пелет.
От пистолет се стреляше още по-лесно. „Няма да се целиш — учеше го вуйчо му. — Цевта на пистолета е продължение на ръката ти. Когато сочиш нещо с пръст, нали не го целиш, но показваш точно накъдето трябва. Представи си, че пистолетът ти е пръст.“ Ахимас сочеше с железния показалец орех, сложен върху пън, и орехът се пръсваше на хиляди парченца.
Хасан още не му даваше сабята, казваше, че първо трябва да му заякнат ръката и рамото, но от първия ден му подари кинжал и му заръча никога да не се разделя с него — дори ако гол се къпе в потока, да си го окача на врата. Мина се време и кинжалът стана за Ахимас част от тялото, както е жилото за осата. С него можеше да насече клонки за огъня, да одере прострелян елен, да си издялка тънка клечица, та след еленското месо да си почисти зъбите. Когато нямаше работа и си почиваше, Ахимас отдалече забиваше кинжала в дърветата — и прав, и седнал, и легнал. Това занимание не му омръзваше. Отначало можеше да улучи само бор, после и млад бук, след това и всяка вейка на бука.
„Оръжието с добро нещо — казваше Хасан, — но мъжът трябва да умее да надвие врага и без оръжие: с юмруци, нокти, зъби, няма значение. Важното е в сърцето ти да пламне свещена ярост, тя ще те предпази от болката, ще изпълни с ужас врага и ще ти донесе победа. Нека кръвта нахлуе в главата ти, нека светът да се забули в червена мъгла — и си непобедим. Дори да те ранят, дори да те убият — няма и да усетиш. Това е тя — свещената ярост.“ Ахимас не му противоречеше, но не беше съгласен. Не искаше да го раняват и убиват. За да остане жив, трябваше да вижда всичко, не му трябваше ярост и червена мъгла. Момчето знаеше, че ще мине и без тях.
Веднъж, вече беше зима, вуйчо му се прибра от винарната радостен. Негов човек му казал, че Мохама си дошъл от Грузия с плячка и сега пирувал в Чанах. Това беше близо, на два дни път.
В Чанах, голям размирен аул, отседнаха при близък на вуйчо му. Хасан отиде да проучи какво-що, дълго време го нямаше, а се върна късно и много мрачен. Каза, че е трудна работа. Мохама е силен и хитър. Трима от четиримата, с които бил в немското село, пристигнали и пируват заедно с него. Четвъртия, кривокракия Муса, го убили свани40. Сега вместо него са взели Джафар от Назран. Значи са петима.
Вуйчо му се навечеря, каза си молитвите и си легна. Преди да заспи, каза:
— Утре рано сутринта, когато Мохама и хората му са пияни и уморени, ще идем да му отмъстим. Ще видиш Мохама да умира и ще топнеш пръсти в кръвта на майчиния си убиец.
Обърна се към стената и веднага заспа, а момчето предпазливо свали от шията му зелена копринена торбичка. В нея имаше стрит корен на отровна ирганчайска гъба. Вуйчо му казваше, че ако те хване граничната стража и те тикне в каменния кауш, откъдето не се виждат планините и небето, трябва да събереш повече слюнка, да си посипеш езика с прашеца и да го глътнеш. Още няма да си изрекъл пет пъти името на Аллах — и в тъмницата ще остане само бездиханното ти тяло.
Ахимас взе шалварите, роклята и пребрадката на дъщерята на стопанина. Качи от мазето стомна вино и сипа вътре отровата.
В механата седяха мъже, разговаряха, пиеха вино и играеха табла, но Мохама и аверите му ги нямаше там. Ахимас изчака. Скоро видя, че синът на механджията носи питки и сирене в съседното помещение, и разбра, че Мохама е там.
Щом излезе момчето, влезе Ахимас и свел очи, мълчаливо сложи стомната на масата.
— Хубаво ли ти е виното, моме? — попита едноокият с черната брада, когото Ахимас толкова добре си спомняше.