Второ: всеки роман от цикъла притежава своята идейна и стилова специфика. Тя донякъде се определя и от използваните източници. Ще спомена най-важните за Смъртта на крал Артур. Най-близко във времето до създаването на романа стои „Персевал“ — третата част от трилогията на „Робер дьо Борон“ Роман за Граала, писана в началото на XIII в.9 Краят на „Персевал“ описва войната, която Артур води във Франция срещу Римската империя, предателството на Мордред, тежкото раняване на Артур и отплаването му на остров Авалон. Така приключва славното царуване на Артур, макар че разказът на „Робер дьо Борон“ намеква за пребиваването на краля в Другия свят (келтското отвъдно) и оставя надежда, че един ден Артур може да се завърне сред своите поданици.
Авторът на Смъртта на крал Артур е познавал по всяка вероятност и английския роман в стихове (32 000!) на саксонеца Лайамон, адаптирал към 1205 г. френския Роман за Брут (1155) от Вас. Оттук и заглавието Брут на творбата на Лайамон. През Лайамон назад във времето неизбежно стигаме до влиянието на Вас, чийто Роман за Брут е съединително звено между псевдоисторическата хроника на Джефри Монмутски История на британските крале (1138) и артуровския рицарски роман. Авторът на Смъртта на крал Артур заимства и от Вас, и от Джефри10. Резонанси от техните творби са видими главно в заключителната част на романа с двата епически епизода — войната на Артур срещу римляните и битката при Солсбъри срещу Мордред. Други ситуации и мотиви от романа са очевидни реплики на прочути сцени от френските романи за Тристан и Изолда от втората половина на XII в. Нито един от тези източници не е посочен от автора. За сметка на това в началото и в края на своя роман той се позовава изрично на Търсенето на Светия Граал и на Роман за Ланселот, обстоятелство, което потвърждава хипотезата за романен триптих. Героите на Смъртта на крал Артур са ни добре познати от множество предишни артуровски романи — същите характери, същите отличителни белези. Ако възприемаме романа като съвкупност от странстващи мотиви и ситуации, срещани вече в други творби11, в количествено отношение присъствието на чуждия материал в Смъртта на крал Артур е значително. Читателят остава с впечатление за еклектизъм.
В действителност Смъртта на крал Артур е един от най-оригиналните артуровски романи. Ще се опитам да посоча накратко в какво се състои неговата самобитност и уникалност. Жан Фрапие отбелязва: „Никой средновековен роман не се отличава с толкова висока степен на организираност на интригата.“12 Между събитията в романа съществува строга причинно-следствена връзка, която се явява водеща нишка в цялото повествование. Стегнатата интрига на Смъртта на крал Артур контрастира с разлятото повествование в Роман за Ланселот и с накъсаните приключения на героите в Търсенето на Светия Граал. Иначе, подобно на тези две творби, и Смъртта на крал Артур използва така наречената преплетена техника: разказът често се прекъсва и се прехвърля на приключенията на друг герой. В първите два романа от триптиха въпросната техника цели преди всичко да разшири територията на повествованието, придавайки така всеобхватност на разказа и универсално измерение на артуровското общество. В Смъртта на крал Артур преплитането на повествователните линии обслужва строгата причинно-следствена връзка между епизодите. Тя очертава веригата от конфликти, които завършват със смъртта на знатни рицари и водят рицарското съсловие до разпад.
Типологична черта на рицарския роман е неговият щастлив край: въпреки страданията, които понася, въпреки изпитанията, в които залага честта и рискува живота си, героят в крайна сметка тържествува, постигайки хармония със себе си, със своята дама и с рицарското общество. Разбира се, историята на един успех има повече шанс да привлече широката публика, отколкото история с тъжен край. Но истинското обяснение за хепиенда на рицарските романи следва да търсим в основната им социална функция — да утвърждават куртоазната етика на героизма и на чувствата, която да обединява в общ идеал нисшето (рицарското) и висшето съсловие на феодалната аристокрация.
Смъртта на крал Артур е първият рицарски роман с трагичен край. И последният: след него артуровските романи от Късното средновековие (XIV и XV в.) свидетелстват за упадък и размиване на жанра, но не и за упадъка на Артуровото царство. От историческа гледна точка социалните причини за залеза на рицарството са свързани главно с възхода на градската култура и градската икономика. Градът маргинализира феодалния двор и замъка — средища на рицарската цивилизация. За тези социални причини в Смъртта на крал Артур дори няма и намек. Романът следва друга логика. Причините за края на рицарството са, от една страна вътрешни, а от друга — мистични. Под вътрешни или домашни причини имам предвид конфликтите между рицари, които споделят една и съща ценностна система и, нещо повече, които са свързани с общо минало и с приятелски чувства. Единствената външна заплаха в романа за Артуровото кралство е Римската империя, но тя бива отстранена бързо и не тя води до трагичната развръзка. А мистичния фактор за края на Артуровото величие следва да виждаме в християнския идеал за презрението към света (contemptus mundi), който подтиква Гениевра и Ланселот да се оттеглят в монашески обители и да изживеят последните си дни в отшелническо покаяние. В това отношение краят на романа е съзвучен с духа на мистичното християнство, който цари в Търсенето на Светия Граал.
9
Ще напомня няколко обстоятелства, свързани с този роман. Действителният Робер дьо Борон е автор на творба в стихове. Успял е да напише (в края на XII или началото на XIII в.) две части — „Йосиф Ариматейски“ и „Мерлин“, достигнала до нас само в първите петстотин стиха. Десетина години по-късно творбата на Робер дьо Борон бива адаптирана в проза, като към нея е добавена и трета част — „Персевал“. Въпросната адаптация се свързва условно с името на Робер дьо Борон, макар че е дело на друг, анонимен автор, когото е по-правилно да споменаваме като Псевдо-Робер дьо Борон или най-малкото да ограждаме името му в кавички. За повече подробности по въпроса вж. моя предговор към българския превод на творбата: Робер дьо Борон,
10
Редица конкретни заемки съм посочил в обяснителните бележки към българския превод на романа.
11
Шарл Мела обръща специално внимание на рапсодийния характер на фабулата в артуровския роман: „Артуровската материя оказва дезориентиращо въздействие върху читателя, който постоянно има усещането, че някъде вече е чел тази история, но не знае точно къде. Изглежда, че всеки нов роман подхваща същите основни елементи, но всеки път те са осветлени различно, сякаш авторите, които се четат толкова внимателно помежду си, изваждат от този общ фон нещо, оставено в сянка от друг и разкрито сега под нова външност. Така по-късната творба може да изяви онова, което предишната е прикривала и в същото време да се окаже нейно продължение“ (Charles Méla,
12
Jean Frappier, „Introduction à