Героите в Смъртта на крал Артур заемат в скалата на ценностите място, твърде различно от това, което наблюдаваме в Търсенето на Светия Граал. Жан Фрапие прави важно наблюдение: „Героите вече не са групирани на избраници и на отвергнати; престанали са да бъдат образци, каквито са били в Търсенето отделните герои на Светия Граал; в редуването на величие и на слабост те са едновременно добри и лоши, сами по себе си, без символични съответствия с небесни същности. Смъртта на крал Артур се придържа до описанието на една морална реалност, която не надхвърля човешките измерения.“15 Проявите на свръхестествени сили — и християнски, и езически — са чувствително приглушени. Липсва и обичайната за рицарските романи келтска или християнска символика. Романът е чужд и на алегориите, които завладяват жанра през Късното средновековие и изпълняват описателни или обяснителни функции. В свят без трансцендентални хоризонти, без загадки и чудеса, стимулиращи стремежа към героизъм, представителите на рицарския елит водят едни срещу други битка без победител.
Смъртта на крал Артур е трагедия в чист вид. Бих казал — единствената в средновековната литература. Като изключим (по обясними причини) комичните жанрове, средновековната литература се основава на две ценностни системи — християнската и куртоазната. Религия на спасението, християнският дух проправя в художествената словесност някакъв изход, даващ надежди, ако не за тялото, поне за душата. Куртоазията пък утвърждава един светски идеал — съчетание на воински добродетели и на кавалерско чувство, — който тържествува неизменно, доколкото бива въплъщаван от индивиди с изключителни качества. Виталността на християнския морал и на рицарската етика произтича от способността им да положат в стройна йерархия ценностите, определящи човешкото поведение. Фабулата в Смъртта на крал Артур разкрива дълбоката криза, обхванала тези два йерархически фактора. Християнският морал обслужва единствено искейпизма на Гениевра и на Ланселот, които се оттеглят в манастир. Но отшелническата благочестивост не допринася за решаването на нито един от големите конфликти в романа. Неслучайно повествованието почти не отделя място на замонашването на Гениевра и на Ланселот. Куртоазната етика също е безсилна. От една страна, любовта — по принцип сублимиращ подтик към себенадмогване и самоусъвършенстване — тук се явява чисто деструктивна стихия. Любовта на Ланселот и Гениевра не само не ощастливява влюбените. Тя води до самоунищожаването на рицарската общност. Любовта на госпожицата от Ескалот е самоубийствена. Същият пагубен ефект има любовната страст, граничеща с истерия, на дамата от Белое по Говен. Внезапната любов на Мордред към Гениевра е нелепа и не по-малко разрушителна. Що се отнася до воинските качества на рицарите, те обслужват, както вече казах, жаждата за отмъщение, а не куртоазната етика на толерантност и признаване на себеподобните. Всичко това поражда хаос, анархия и всеобщо насилие.
Трагичният ход на събитията в романа протича като предопределеност и в същото време като произвол, които са толкова по-неизбежни, колкото по-малко биват обяснявани. Докато за рицарските романи е обичайно разказвачът да се намесва в повествованието, да коментира постъпките на героите, да взема нечия страна или да се впуска в морализаторски разсъждения, анонимният автор на Смъртта на крал Артур никога не коментира описваните събития, нито се стреми да реабилитира християнския или рицарския идеал. Трагедията протича в един затворен свят без утопии, без йерархизиращ център и без регламентиращи обществени механизми. Лишена от социални и морални ориентири, човешката природа сякаш е оставена сама на себе си. Чувството за чест и достойнство се е изродило във вендета, любовта не изпълва с радост, властта не носи удовлетворение, нито има силата да поддържа социалния ред.
Към средата на XII в. артуровският роман се появява с амбиция, отстоявана успешно в продължение на век: да утвърждава един светски идеал — донякъде като алтернатива на християнския, — за да покаже, че в царството тук на земята има място за добро, за щастие и за красота. В Смъртта на крал Артур този светски оптимизъм отстъпва място на радикален песимизъм. Последният е по-скоро идея, отколкото отзвук от реално протичащи социални процеси. Трагедията в романа се обяснява единствено с вътрешната организация на неговата фабула. Подобно на големите художествени конструкции, тя има стойност на архетип, който, без да бъде заземен в конкретна историческа ситуация, има способността да моделира определени поведения на хомогенни човешки общности.