В европейската литературна традиция Смъртта на крал Артур се свързва главно с едноименната творба на английския писател Томас Малори. Тя е достъпна и на българския читател в отличния превод на Мария Райкова. Висока оценка заслужава и всеобхватната встъпителна студия на Александър Шурбанов16. Днес, когато четвърт век по-късно излиза на български и френският първообраз на темата „смъртта на крал Артур“, една, макар и най-обща съпоставка между двете творби е наложителна.
Малори пише през XV в. Първото издание на книгата му е от 1485 г. Със своите близо хиляда страници тя значително превишава по обем френската. И това е напълно обяснимо. Той цели не просто да създаде на английски своя версия на Смъртта на крал Артур, а да предложи компилативно списване на артуровската материя. За целта ползва френски, но най-вече английски източници, някои от които са преработки на френските17. Така създава многоцветна картина на рицарското общество от епохата на Артур. Доколкото разказите за отделните герои са епизодични, а общата тема е царуването на Артур, творбата на Малори притежава характеристики, присъщи по-скоро на хроника — безспорно фикционална, — отколкото на роман. В това отношение тя се родее с френския Роман за Ланселот в проза от XIII в., който, макар и да откроява съдбата на Ланселот, също се отличава с голям брой протагонисти и с преплетено повествование, които го доближават, както вече отбелязах, до хрониката18. Медиевистите са се питали и доколко на творбата на Малори следва да се гледа като на отделна книга. Йожен Винавър, изтъкнат медиевист и научен редактор на престижно издание на Малори, смята например, че става дума за сбор от артуровски разкази, всеки от които има своята вътрешна самостоятелност19. Последната обаче не е достатъчна, за да говорим за отделни творби, както в случая с петте романа от френския цикъл Ланселот-Граал.
Във вида, в който я издава в 1485 г. Уилям Какстън, творбата на Малори е разделена на 21 книги, съдържащи общо 507 глави. Само три от последните книги — 18, 20 и 21 — описват събитията, свързани със залеза на Артуровото рицарство и довели до смъртта на крал Артур. Но тези събития не са организирани в автономна фабула какъвто е случаят с френския роман. Въпреки това сравнението между въпросните три глави от творбата на Малори с френския роман е възможно и целесъобразно. Малори въвежда редица подробности, обяснява постъпките на героите, коментира, морализаторства. Имаме всички основания да говорим по този повод за вторична рационализация на повествователната материя — явление, което често се наблюдава при средновековни автори, адаптирали по-стари творби. Една от последиците от вторичната рационализация е отслабването на трагическата атмосфера.
За разлика от крайно пестеливия изказ на френския автор Малори пише обстоятелствено, екстензивно. Много вярно Шурбанов отбелязва, че повествованието у Малори „се разгръща главно по логиката на пространствено-времевите, а не на причинно-следствените връзки и затова изреченията са предимно прости и сложно съчинени“20. Обратно, френският автор обвързва с впечатляваща последователност всички събития в своя роман и смята, че тя е достатъчно условие, за да постигне романът своето въздействие на трагическо произведение. Тук авторски коментари не са нужни. Художествената измислица изпълва цялото пространство на френския роман, докато Малори го изпъстря със заемки от съвременната английска действителност или с коментари, поставящи на един план епохата на Артур и английското общество от XV в.21 И макар че по същество Малори е по-скоро реставратор, отколкото реформатор на романния жанр, в почерка му се прокрадват някои похвати, които подготвят новите пътища за романа от следващите столетия: видимост на автора, отстояващ субективната си позиция, рационализиране на традиционни мотиви, коментар и философски обобщения.
Нищо подобно не се среща във френската творба. В нейната фикция без примеси от реалността няма пролуки, през които историческите процеси или авторската рефлексия биха проникнали, за да търсят изход от кризата. Затова, въпреки че довежда романната форма до своеобразно съвършенство, мястото на Смъртта на крал Артур е между Есхил, бащата на трагедията, и Расин, неин връх от епохата на френския класицизъм.
16
Томас Малори,
17
За по-пълна и систематизирана информация по въпроса вж. встъпителната студия на Александър Шурбанов „Безсмъртието на Артур“, цит. съч., с. 5–27.
21
В това отношение ще приведа само един пример. По адрес на васалите, преминали на служба при Мордред — предателя на Артур, — Малори възкликва: „О, вие, англичани, виждате ли какво злодейство извършили те [васалите на Мордред — С. А.]? Това бил най-благородният крал и рицар на света [Артур — С. А.], тоз що най-високо ценял братството на храбрите рицари и поддържал всички тях, ала тези англичани не били доволни и от него. Ето такива били някога нравите и обичаите в тази страна. А казват хората, че ние и днес не сме отхвърлили тези нрави и обичаи. Уви, голям порок е туй у нас, англичаните, че нищо не ни задоволява задълго“ (Т. Малори, цит. съч., том II, с. 485).