Магистър Тибо се запъти към тях.
— Кой е там? — изкрещя той.
Ъфорд се показа на светлината, като все още криеше арбалета под наметалото си.
— Добър вечер, магистър Тибо. Аз и приятелите ми се изгубихме и се озовахме тук долу.
Пияният и зачервен от креватните удоволствия Тибо примигна с блуждаещи очи.
— Я гледай ти, че това е Ъфорд англичанина, дето все ме разпитва за Албертус Магнус [5].
Ъфорд се приближи още малко. Магистърът го изгледа набързо от горе до долу. Настроението на Тибо се променяше.
— Какво правите тук? — Тибо отстъпи предпазливо назад. Жената, облегнала се на стената, започваше да се унася. Изглежда изобщо не забелязваше опасността, беше пъхнала палец в устата си и тихичко се смееше на някаква си нейна тайна шега.
— Нямате работа тук — Тибо отстъпи още малко.
Ъфорд вдигна арбалета и пусна стрелата, която се заби дълбоко в гърдите на Тибо и го блъсна назад. Свещта падна от ръцете му, когато понечи да хване края на забитата стрела. Той отвори уста да извика, но Ъфорд скочи към него и го удари с арбалета по главата. Магистърът се свлече на колене, стенещ от болка, и започна да се дави от кръвта, бликаща от устата му. Ъфорд го бутна на една страна и се завтече към Люсиен, която все още стоеше с ръце до устата и гледаше втренчено, сякаш всичко това бе някакъв сън. Ъфорд изпита съжаление при вида на това красиво лице, прелестните устни и бледата кожа с цвят на слонова кост. Той сграбчи младата жена за шията и заби дълбоко камата си под сърцето й, като я притисна към острието, докато наблюдаваше как светлината на живота постепенно угасва в прекрасните й очи.
— Съжалявам — промълви Ъфорд.
— Аз… — Люсиен обърна очи, изкашля се и въздъхна. Ъфорд положи тялото й на пода.
— Ще увиснем на бесилката! — Краля на ключовете се взираше с ужас в двата трупа. Кръвта се процеждаше, образуваше локви и се стичаше в процепите между каменните плочи.
Ъфорд не спираше да трепери.
— Нямах избор — задъхано каза той. — Ако не го бях сторил, щяха да ни обесят. Хайде, приключвай! — изръмжа към Краля на ключовете и се втурна да залости вратата.
Разбивачът на ключалки се завърна към задачата си. Ъфорд закрачи нагоре-надолу, докато Болингбрук просто се свлече до стената, загледан във вкочанясващите се тела. Ъфорд трепна, когато тялото на Тибо помръдна и стомахът му изпусна въздух. Прогизнал от пот, Краля на ключовете се зае с последната ключалка. Извика победоносно при изщракването, отметна назад капака, бръкна вътре и изпищя ужасяващо. Ъфорд се обърна. Болингбрук изстена зашеметен. Краля на ключовете се обърна и Ъфорд се втренчи в него ужасено. Малки топки с остри като бръснач и дълги като ками шипове бяха пронизали дланта и китката му. Той залитна към Ъфорд с протегната ръка, гледайки умолително, а кръвта му бликаше от китката като вода от водосточна тръба.
— Ръката ми — стенеше Краля на ключовете, — ръката ми. Вече никога… — лицето му бе съвсем пребеляло от шока от случилото се. — Да ви вземат дяволите! — прошепна той.
Внезапният ужас от скритото устройство му бе попречило да осъзнае сериозността на раната си, но Ъфорд имаше достатъчно познания по медицина, за да осъзнае, че е била прерязана голяма вена.
— Помогнете ми! — молеше се раненият — За Бога!
Той се свлече на колене и започна да дърпа шиповете от китката си, но болката го събори на пода. Ъфорд изтича и заедно с Болингбрук се опитаха да извадят шиповете, ала те се бяха забили твърде дълбоко. Краля на ключовете трепереше, кръвта бликаше от раната бързо и Ъфорд разбра, че няма да може да я спре.
— Моля ви, помогнете ми! — повтори Краля на ключовете.
— Разбира се, разбира се. Трябва да нарежем парцали.
Ъфорд извади камата си, с едната ръка покри очите на Краля на ключовете, а с другата прекара надълбоко острието по шията на мъжа.
— Нищо друго не можем да направим — докато грабваше торбата на крадеца, той погледна към Болингбрук, който като че ли сега се разбуждаше от някакъв сън.
— Така е — и бездруго щеше да умре.
Отправиха се към ковчежето и сграбчвайки го за капака, изсипаха на пода съдържанието му. То падна с трясък. Още смъртоносни топки заподскачаха върху каменните плочи като някакви опасни гадинки, бягащи от дупката си. Болингбрук въздъхна облекчено при вида на завързаната кожена торба, която изпадна с останалото. Той я вдигна, развърза възела и измъкна отвътре подвързана книга. Освети я с факлата, откопча кожената закопчалка и набързо прелисти страниците.
— Тя ли е? — поиска да знае Ъфорд.
5
Албертус Магнус (1193/1206-1280) — доминикански монах, застъпник на съвместното съществуване и развитие на науката и религията. Той е първият средновековен учен, прилагал философията на Аристотел към християнската теология. Считан е за най-големият немски философ и богослов на Средновековието. — Бел.ред.